Берое  Ботев Враца  Ботев Пловдив  Верея  Витоша  Дунав  Етър  Левски  Локомотив Пловдив  Лудогорец  Славия  Септември  Черно море  ЦСКА  България 
Вечното дерби
Познавате ли правилата?
Шампионска лига

19-07-2018 14:02


Когато играех добре, бях белгиец, в противен случай – от конгоански произход

Когато играех добре, бях белгиец, в противен случай – от конгоански произход
Gulliver Photos/Getty Images

Никога не трябва да се се закачаш с момче, което е гладно

стани фен

В началото на Световното първенство по футбол в Русия една от звездите на белгийския национален отбор Ромелу Лукаку публикува своя статия, посветена на трудния му път, бедността в детството, сблъсъците с расизма и желанието на някои хора да го видят как се проваля. Какво има да им каже белгиецът?

Спомням си точния момент, в който осъзнах, че сме разорени. Все още е пред очите ми картината с майка ми, стояща до телевизора и изражението на лицето ѝ в онзи миг.

Бях на шест години и се прибрах вкъщи по време на обедната почивка в училище. Менюто на майка ми беше едно и също всеки ден: хляб и мляко. Когато си дете, дори не мислиш за това. Но предполагам това беше, което можехме да си позволим. Тогава, в онзи конкретен ден, се прибрах у дома, влязох в кухнята и видях майка ми до хладилника с кутията с мляко, както обикновено. Но този път тя смесваше млякото с нещо. Разбиваше го, нали се сещате? Не разбирах какво се случва. После тя ми донесе обяда и се усмихваше, сякаш всичко е наред. Но тогава разбрах какво се случваше. Разреждаше млякото с вода. Нямахме достатъчно пари, за да има за цялата седмица. Бяхме разорени. Не просто бедни, а разорени.

Баща ми беше професионален футболист, но беше в края на своята кариерата и всички пари се бяха изпарили. Първото нещо, от което трябваше да се откажем, беше кабелната телевизия. Без повече футбол. Забрави за "Мачът на деня". Няма сигнал. После, когато се прибирах по тъмно, нямаше светлина. Понякога нямаше ток за две или три седмици. След това топлата вода – исках да се изкъпя, но нямаше топла вода. Майка ми топлеше вода в чайника, а аз стоях под душа и изсипвах водата върху главата си с чаша. Имаше случаи, в които майка ми взимаше хляб "на вересия" от пекарната. Пекарите познаваха мен и брат ми, така че се съгласяваха майка ми да вземе хляб в понеделник и да го плати в петък.

Знаех, че изпитваме затруднения. Но когато я видях да смесва млякото с вода, осъзнах, че всичко е свършено. Нали разбирате? Това беше нашият живот.

Не казах нито дума. Не исках да я натоварвам допълнително. Просто си изядох обяда. Но кълна се в Бога, в този ден дадох обещание на себе си. Сякаш някой ме зашлеви и ме събуди. Знаех точно какво трябва да направя и какво ще направя. Не можех да гледам майка ми да живее така. Не, не, не. Не можех.

Хората в света на футбола обичат да говорят за "психическата издръжливост и сила". Е, аз съм най-силният пич, когото ще срещнете. Защото си спомням как стоях в тъмното с брат ми и майка ми, молехме се и мислехме, вярвахме, знаехме... че ще се случи.

Известно време спазвах обещанието към себе си. Но след това, когато понякога се прибирах и заварвах майка ми да плаче, един просто и казах: "Мамо, това ще се промени. Ще видиш. Ще играя футбол за Андерлехт и това ще стане скоро. Ще бъдем добре. Няма да има причина да се притесняваш повече".

Бях на шест години. Попитах баща си: "Кога можеш да започнеш да играеш професионален футбол?". На 16, отвърна ми той. Казах: "ОК, значи 16". Това ще се случи. Точка.

Нека ви кажа нещо – всеки един мач, в който съм играл, е като финал. Когато играех в парка, това беше финал. Когато играех по време на почивката в градинката, беше финал. Напълно съм сериозен. Опитвах се да спукам топката с шута си всеки път, когато я ритах. С всичка сила. Нямаше финес, братле. Нямах новата FIFA. Нямах плейстейшън. Въобще не се шегувах. Опитвах се да бъда смъртоносен.

Когато започнах да раста по-висок, някои от учителите и родителите на другите деца щяха да ме потискат. Никога няма да забравя първия път, когато чух един от възрастните да казва: "Хей, ти на колко си години? Коя година си роден?". Какво, ти сериозно ли? Когато бях на 11 години, играех за младежкия отбор на Лиерс и един от родителите от другия отбор буквално се опитваше да ме спре да изляза на терена. Питаше: "На колко е това момче? Къде му е личната карта? Откъде е?".

Помислих си: "Откъде съм? Какво? Роден съм Антверпен. Аз съм от Белгия."

Баща ми го нямаше, защото нямахме кола, с която да пътува за мачовете ни, в които бяхме гостуващ отбор. Бях сам и трябваше сам да се защитя. Отидох до багажа си, взех личната си карта и я показах на тези родители, а те започнаха да си я подават, да я разглеждат внимателно, а аз помня как кръвта ми кипна и си казах: "О, сега още повече искам да убия сина ви на терена! И без това щях да го направя, но сега направо ще го унищожа. Ще си го приберете у дома разплакан!"

Исках да бъда най-добрият футболист в историята на Белгия. Това беше моята цел. Не просто добър. Не страхотен. Най-добрият. Играех с толкова много гняв, заради много неща… заради плъховете в апартамента ни. Защото не можех да гледам мачовете от шампионската лига. Заради начина, по който ме гледаха другите родители. Имах мисия.

Когато бях на 12 години, вкарах 76 гола в 34 мача. Всеки от тях вкарах с обувките на баща ми. След като веднъж краката ни станаха един размер, ние използвахме едни обувки.

Един ден се обадих на дядо ми – бащата на майката ми. Той беше един от най-важните хора в моя живот. Той беше моята връзка с Конго, откъдето са майка ми и баща ми. Говорехме по телефона, а аз му казах: "Да, справям се добре. Вкарах 76 гола и спечелихме първенството. Големите отбори ме следят“. Той обикновено искаше да слуша за футбола. Но този път беше странно. Каза ми: "Да, Ром. Да, това е хубаво. Но можеш ли да ми направиш услуга?". Отвърнах: "Разбира се, каква?". "Можеш ли да се грижиш за дъщеря ми, моля те?", попита ме той. Спомням си, че бях толкова объркан. Чудех се какво му става на дядо. Казах: "Мама? Да, ние сме добре. Ние сме окей". Но той продължи: "Не, трябва да ми обещаеш. Грижи се дъщеря ми. Грижи се за нея заради мен, окей?". "Да, дядо. Разбрах. Обещавам", казах му.

Пет дни по-късно той почина. И тогава разбрах какво всъщност е имал предвид. Изключително ми е тъжно да мисля за това, защото така ми се иска да беше поживял още четири години, за да ме види как играя за Андерлехт. Да види, че спазих обещанието си, нали разбирате? Да види, че всичко щеше да бъде наред.

Казах на майка ми, че ще го направя на 16. Закъснях с 11 дни.

24 май, 2009-та година. Финалът на плейофите. Андерлехт срещу Стандарт Лиеж. Това беше най-лудият ден в живота ми. Но трябва за малко да се върнем назад. Защото на старта на сезона, играех, при това рядко, за юношеския отбор на Андерлехт до 19 години. Треньорът ме използваше като резерва. Казвах си: "Как по дяволите ще подпиша професионален договор с мъжкия отбор на 16-тия си рожден ден, ако все още съм резерва за юношеския отбор?".

Така че направих облог с нашия треньор. Казах му: "Гарантирам ви нещо. Ако наистина ме пускате в игра, ще вкарам 25 гола до средата на сезона през декември". Той се изсмя. Буквално се изсмя. Казах му: "Добре, тогава нека се обзаложим". Той отвърна: "Добре, но ако не вкараш 25 гола до декември, сядаш на пейката". Казах му: "Добре, но ако победя, ще почистите всички автобусчета, които водят играчите до дома им след тренировки". "Дадено!", отвърна той. "А, и още нещо. И ще ни правите палачинки всеки ден", добавих. "Добре, добре", съгласи се треньорът.

Това беше най-глупавият облог, който съм правил. Вкарах 25 гола още до ноември. Хапвахме палачинки още преди Коледа, братле. Нека това бъде за урок: не се закачаш с момче, което е гладно.

Подписах професионален договор с Андерлехт на рождения ми ден, 13 май. Директно излязох и си купих новата FIFA и пакет кабелна. Беше вече края на сезона, така че си почивах вкъщи. Но белгийското първенство този сезон беше много оспорвано. Андерлехт и Стандарт Лиеж завършиха с равни точки и трябваше да решат кой ще грабне титлата в два директни мача. По време на първия мач бях вкъщи, гледах по телевизията като фен. След това, ден преди втория мач, получих обаждане от треньора на резервите.

– Здравей.
– Здравей, Ром. Какво правиш?
– Ще ходя да играя футбол в парка.
– Не, не, не, не. Опаковай си багажа. Веднага.
– Какво? Какво съм направил?
– Не, не, не. Трябва да отидеш на стадиона веднага. Първият отбор те иска там в момента.
– Ти… Какво? Мен?!
– Да, теб. Хайде идвай.

Буквално изтичах в стаята на баща ми и се развиках: "Ей, вдигай се веднага! Трябва да тръгваме, човече!". "А? Какво? Къде да тръгваме", чудеше се той. "АНДЕРЛЕХТ, ЧОВЕЧЕ!", отвърнах аз.

Никога няма да го забравя. Отидох на стадиона и почти тичах към съблекалнята, а служителят, който отговаря за екипировката, ме попита: "Добре, дете. Кой номер искаш?". А аз казах: "Дайте ми №10". Хахахаха! Не знам. Бях твърде млад, да се страхувам, предполагам. А той ме погледна и ми каза: "Момчетата от академията носят номера от 30 нагоре". Казах: "Окей, тогава 3 плюс 6 прави 9, а това е един много добър номер, така че дай ми №36". (Днес Лукаку играе за Белгия и Манчестър Юнайтед с №9 – бел.пр.)

Вечерта в хотела играчите от първия отбор ме накараха да им изпея песен. Дори не си спомням какво избрах. Главата ми се въртеше. На следващата сутрин един приятел почукал на вратата и попитал майка ми дали мога да изляза, за да поиграем футбол, а тя отвърна: "Той ще играе". "Ще играе къде?", попитал той.

"На финала", казала майка ми.

Слязохме от автобуса на стадиона и абсолютно всички играчи влязоха вътре, облечени в хубав костюм. Освен мен. Слязох от автобуса, носейки ужасен анцуг, а всички камери бяха насочени към мен. Пътят до съблекалнята беше около 300 метра. Може би около 3 минути вървене. Веднага щом влязох вътре, телефонът ми започна да звъни. Всички ме бяха видели по телевизора. Имах 25 съобщения за три минути. Приятелите ми бяха полудели: "Братле?! ЗАЩО СИ НА МАЧА?!"; "Ром, какво се случва? ЗАЩО ТЕ ДАВАТ ПО ТЕЛЕВИЗОРА?!". Отговорих единствено на най-добрия ми приятел. "Братле, не знам дали ще играя. Не знам какво се случва. Просто гледай телевизора."

В 63-тата минута, треньорът ме вкара на терена като резерва. Влязох на терена като играч на Андерлехт на 16 години и 11 дни.

В този ден загубихме финала, но аз вече бях в рая. Спазих обещанието си към майка ми и дядо ми. В този момент знаех, че всичко ще бъде наред.

През следващия сезон все още завършвах последната си година в гимназия, като същевременно с това играех в "Лига Европа". Ходех на училище с голяма чанта, за да мога да хвана полета следобед. Спечелихме първенството с огромна преднина и завърших на второ място в класацията на белгийското първенство за африкански футболист или футболист в африкански корени. Беше просто… лудост.

Всъщност очаквах всичко това да се случи, но може би не толкова бързо. Изведнъж медиите ми обръщаха внимание, натовариха ме с толкова много очаквания. Особено с националния отбор. По някаква причина просто не играех добре за Белгия. Просто не се получаваше. Но хей, я стига – аз бях на 17 – 18 години.

Когато нещата вървяха добре, четях вестниците и там ме наричаха: "Ромелу Лукаку, белгийският нападател". Когато нещата не вървяха добре, тогава пишеха за мен: "Ромелу Лукаку, белгийският нападател от конгоански произход".

Ако не харесвате как играя, всичко е наред. Но аз съм роден тук. Израснах в Антверпен, Лиеж и Брюксел. Мечтаех да играя за Андерлехт. Мечтаех да бъда като Венсан Компани. Мога да започна изречение на френски, да го завърша на холандски и да сменя на португалски или испански, според това в кой квартал сме.

Аз съм белгиец. Всички сме белгийци. Това прави тази страна хубава, нали така?

Не мога да разбера защо някои хора в собствената ми страна искат да ме видят как се провалям. Наистина не мога да разбера. Когато отидох в Челси и не играех, ги чувах да ми се смеят. Когато ме дадоха под наем на Уест Бромич Албиън, ги чувах да ми се смеят. Но няма проблем. Тези хора не са били покрай мен, когато изливахме вода в зърнените ни закуски. Ако не сте били с мен, когато нямах нищо, просто няма как да ме разберете.

Знаете ли кое е забавно? Пропуснах 10 години футбол в Шампионската лига, когато бях дете. Просто не можехме да си го позволим. Отивах в училище и всички деца си говореха за снощния мач, а аз нямах идея какво се е случило. Спомням си, когато през 2002 г. Реал Мадрид победи на финала Байер Леверкузен с онзи велик гол на Зидан и всички мои съученици си говореха: "Човече! Видя ли това воле на Зидан! Божеее, какво воле!".

Аз трябваше да се преструвам, че знам за какво говорят.

Две седмици по-късно в час по информатика, един от моите приятели изтегли клипче с гола от интернет и най-после успях да видя как Зидан вкара топката в ъгъла с левия си крак. Същото лято отидох в дома на моя приятел, за да гледам бразилеца Роналдо на финала на Световното първенство. Всичко останало, което се случи на онова първенство, знаех единствено от разказите на съучениците ми.

Ха! Спомням си обаче, че имах дупки в обувките си през тази 2002-ра година. Големи дупки.

12 години по-късно, аз играех на Световното първенство. Сега отново ще бъда там, и знаете ли какво? Няма да забравя да се забавлявам. Животът е твърде кратък за стрес и драма.

Хората могат да казват каквото искат за мен или за отбора. Човече, чуй това: когато бяхме деца, не можехме да си позволим дори да гледаме Тиери Анри в "Мачът на деня". А сега се уча от него всеки ден, защото той е помощник-треньор на белгийския национален отбор. Стоя до легендата, от плът и кръв, а той ми обяснява как да се възползвам от пространствата на терена, както го правеше той. Тиери е може би единственият човек на света, който гледа повече мачове от мен. Обсъждаме всичко. Сядаме и коментираме двубои от втора дивизия на Германия. Казвам му: "Тиери, следиш ли подготовката на Фортуна Дюселдорф?", а той ми отвръща: "Не бъди глупак. Да, разбира се".

За мен това е най-хубавото нещо на света. Всичко, което ми се искаше, е дядо ми да беше наоколо, за да види всички това.

Не говоря за Висшата лига на Англия. Не говоря за Манчестър Юнайтед, Шампионската лига или Световното първенство.

Нямам предвид всичко това. Просто искам да беше тук, за да види живота, който имаме сега. Искам просто да можех да му се обадя още веднъж по телефона, и да му кажа…

"Видя ли? Казах ти. Дъщеря ти е добре. Няма вече плъхове в апартамента. Няма вече спане на пода. Няма вече притеснения. Вече сме добре. Добре сме... Вече не проверяват личната ми карта. Знаят нашето име".


Тагове: Ромелу Лукаку

Коментари

Още Новини


Първа лига - редовен сезон
последен мач
Първа лига - редовен сезон
следващ мач
BGfootball.com
BGfootball.com

Лудогорец е до стената

Лудогорец е до стената

Титлата и този сезон няма да е проблем, но финансовият провал в Европа може да разклати още повече хегемона

Анализ на седмицата
Анализ на седмицата

Размисли и страсти за Арсенал, Ливърпул и Сити

Размисли и страсти за Арсенал, Ливърпул и Сити

Анализ на последните мачове на грандовете във Висшата лига

Яна Касова
Яна Касова

Мондиал в една страна – почти невъзможно

Мондиал в една страна – почти невъзможно

Вече цели континенти ще домакинстват световните първенства по футбол заради разпределяне на финансовата тежест

назаем

11 октомври се нарежда до най-важните дати в историята на ЦСКА

11 октомври се нарежда до най-важните дати в историята на ЦСКА

На този ден победоносно завърши една от най-важните битки за клуба, но тя в никакъв случай не е последната



Стадион чудо, стадион залудо

Стадион чудо, стадион залудо

Единодушие за нова футболна арена няма да има, просто трябва да се извадят парите


Спортни новини