Глупаво е да чакаме 17-ти, за да лустросаме националната гордост

Незнамсиколко години вече минаха от победата над Франция на "Парк Де Пренс". В резюме: Бихме с 2:1, отидохме в САЩ, станахме четвърти в света. След това някои от героите се правиха на кметове, други още са началници, трети се потопиха чак до шортите в голямата наука...

Накратко... Писал съм по темата неведнъж, вълнувал съм се от датата, радвах се тогава, настръхвам и сега като я гледам оная тупалка на Костадинов. До преди няколко години изобщо не ми пукаше, че за два реда ръкопис направи няколко правописни грешки в "Шоуто на Слави", но с всеки изминал ден всичката несъстоятелност на онова поколение извън терена лъсва все повече и повече.

Толкова - край! Даже няма да пускам и видео. Мнението ми е, че докато живеем в миналото, няма как да градим светло бъдеще. Не и с хора, които взимат за националния отбор треньори с вечно разкопчан дюкян, само и само да направят напук, а други провалени като управници да се упражняват като шефове на гърба на малкото национални/футболни богатства, които имаме. Или с учени (с ударение на Е-то), които мразят родината си, но обичат тези начело на държавата... Обикновено сме свикнали да чуваме обратното!

Проблемът е точно в това, че се топлим от спомена, вместо да работим за нови спомени. И се доверяваме прекалено много на компрометирани герои. И донякъде именно този паметен мач ни пречи да излезем от сегашната дупка. Най-малкото с дежурното "Никога няма да се повтори". Важното е, че сме спокойни и убедени заради и в последното...

Затова - забравете "Парк Де Пренс" и сълзите на Жинола. Трябва да се учим от грешките на другите (както правят умните). Ние пък не се поучаваме дори от нашите. Гласовете на Петела и Мичмана са гласове от миналото, което няма да се върне. Не и ако чакаме с нетърпение 17 ноември, за да лустросаме националната си футболна гордост!