Жаклин Михайлов/Тема Спорт
България е горда и щастлива със своите върхови постижения на олимпиадата в Токио. Правят се сравнения и всичко показва, че българският спорт е тръгнал с огромни стъпки напред. Разликата между тази и предишната олимпиада е цели три златни медала в повече. А всеизвестен факт е, че златото блести най-силно. Златото се свързва с най-високото място на почетната стълбичка, с изпълнение на химн, с веене на знамето-трибагреник и съответно със сълзи в очите. И много положителни емоции.
Може да продължим до безкрайност празника и да издигнем шампионките в култ, но рано или късно ще трябва да застанем пред неопровержимите факти. А те категорично сочат, че българският спорт е постигнал временен или по-точно котериен успех, но същевременно не е отбелязал видим напредък като константно развитие. И всичките тези поемания на отговорности са нелепи.
Имаме 6 медала от Токио, можеха да бъдат и 10, но ситуацията въобще не е розова. Много сме далеч от това да се наричаме спортна нация, каквато бяхме в едни други времена. Много сме далеч и от това да имаме ясна и конкретна визия как да се възроди масовото спортуване на българските ученици. Докарали сме го до постижението от 42-ама наши пратеници трима да вземат златен медал, един сребърен и двама бронзов. Но да говорим за голямо възраждане и невиждан напредък е непрофесионално за онези, които могат да четат не само заглавната страница, но да стигнат и до последната. А ние като минем през големите букви на първа страница, влизаме в доста нелицеприятна територия.
Зоркото ми перо на наблюдател на събитията някъде в началото на април очерта до голяма степен какво ще се случи в Токио. Тогава написах, че ще имаме много повече медали, отколкото на предишните две олимпиади. Раздвижването в последните четири години беше видимо и заслугата на Красен Кралев неоспорима. В интерес на истината очаквах медали от Божидар Аврамов, Христо Христов и Йосиф Миладинов, а те дойдоха от Тони Костадинова, Ивет Горанова и Стойка Кръстева. И естествено техните медали са с много по-ярък златист и сребрист цвят. Но точно в онзи текст предрекох 20 медала на Унгария и улучих право в целта.
Вкарвам отново примера с Унгария, за да подчертая дебело, че тяхната държавна политика в спорта е много по-успешна от нашата. И някои чиновници у нас не разбират, че с 3, 6 или 10 медала ние се оставяме на лесния път. Държавата дава едни 90 милиона лева на година на министерството, то ги преразпределя към федерациите и чакаме Стойка, Ивет и златните момичета на летището. И като направим простата аритметиката, излиза, че всеки златен медал струва на държавата към 100 милиона лева. Естествено това си е чиста спекулация от моя страна, защото разходите не отиват целенасочено само към дадена персона.
Но така или иначе масовият спорт остава силно загърбен. И в тези дни на всенародно празнуване да погледнем истината право в очите. България отиде с рекордно малък брой участници в Токио. Шокиращ е фактът, че имахме само 14 мъже спортисти в Япония. Това е основната причина да нямаме и медали при силния пол. Още един срамен рекорд направихме в Токио.
В най-важния спорт леката атлетика ни представяха само 5 състезатели. И най-високото класиране бе това на Мирела Демирева, която влезе във финала само за да отпадне на втората височина. Не е логично и дори е срамно да говорим за небивали успехи в Токио при подобно мижаво присъствие в най-рейтинговия спорт. И да се радваме, че Ивет е бягала на пета олимпиада! Няма да правя повече квалификации, но при наличието на такъв сериозен председател на федерацията е повече от необяснимо нашето отсъствие от Игрите в Токио. Имаме шампионка по карате, имаме по бокс, има сребро в стрелбата, толкова ли е трудно в една от безбройните лекоатлетически дисциплини да вземем медал или поне да влезем в шестицата?!
Ситуацията с леката атлетика е катастрофална, но натам се е запътил и най-българският спорт. Не знам как биха се чувствали Продан Гарджев, Еньо Вълчев, Петко Сираков с празния лист като постижения на техните наследници. Трима наши борци бяха в Токио и постигнаха общо четири победи. Сигурно на олимпиадите в Мюнхен, Монреал, Москва и Сеул сме имали по 100 индивидуални победи на турнир. Трета поредна олимпиада сме без медал при мъжете. А в Токио медал спечели Сан Марино! Това, че жените ни измиват очите, не може да бъде индулгенция.
На тази олимпиада бяхме с празна графа в още фундаментален спорт – колоезденето. Пистовото ни е закрито отдавна, макар че се построи колодрум в Пловдив, а шосейното също записа неизвинено отсъствие. Това, при положение че предвид огромния брой участници квотите не са кой знае какъв проблем. На предишни олимпиади имахме по един или двама, сега нула.
Вече сме първа сила в художествената гимнастика, но малцина знаят, че тя е част от едно семейство. И там водещата сила е спортната гимнастика. Много радостно беше, че изпратихме един многобоец. Нерадостно бе, че участието му приключи само в един ден. И каза чао на Игрите! Да припомня само Стоян Делчев, Любомир Герасков, Данчо Йовчев. Къде бяхме, а къде сме сега! Едната част от семейството е на ниво и печели постоянно успехи, а другата я няма. Значи Илиана Раева може, а в спортната гимнастика не могат. А преди 30 години успехите им вървяха ръка за ръка. Утехата ни е само уникалното падение на Румъния. Бяха световна суперсила в спортната гимнастика, а сега ги няма на картата.
И вече стигам до най-болната тема – колективните спортове. Не може едно участие на България да бъде отчетено като успешно без присъствие на отбор. И го илюстрирам със следния безспорен факт. Индивидуалният спортист е в камерата броени минути, а отборът дълги часове. И това е присъствие на държавата. България е участвала в баскетбол – мъже и жени, волейбол – мъже и жени, футбол – мъже. В Москва през 1980 година дори имаме отбор по водна топка. В последните 20 години разчитаме единствено на волейбола, но сега бяхме и без него в Токио.
Само щрихирам отсъствието ни във фехтовката, скоковете във вода, академично гребане, модерен петобой и най-вече болезненото неприсъствие в тениса. При наличието на Григор Димитров и Пиронкова нас ни нямаше в Токио. А една швейцарка със сръбско име стана шампионка! Символично бяхме представени в кану-каяк, където имаме славни традиции. Ивет Горанова ни донесе огромна радост, но тя беше единствената ни участничка в новите спортове таекуондо и карате. А в тези два спорта се раздадоха 64 медала. При толкова много успехи в бойните спортове през последните години е необяснимо защо бяхме само с един участник в Токио.
Поменикът свърши, но изброяването на белите петна няма да реши нито един въпрос. До Париж остават само три години, а ние нямаме нито един сигурен златен медал там. Някаква гаранция дават само художествената гимнастика и женската борба, и то за сребро и бронз, защото суперсилите Русия и Япония няма да ни оставят много шансове във Франция. Остава ни пак да разчитаме на сляпата случайност, за да закараме каба гайдите на летището. След седмица златните медали от Токио ще са история, а бъдещето ще е все така обвито в мъгла. Скоро ще има нов министър и той със сигурност няма да направи кой знае колко различни неща, защото държавата си има далеч по-важни задачи. Лошото е само едно – няма олимпийски спорт корупция, където ще спечелим всичките медали и отличия.