Players Tribune/превод webcafe.bg
В някои от отборите си се бяхме разбрали, че мога да оставам до по-късно. Но никога не съм пропускал тренировка. Нека бъдем ясни. Когато бях в Бразилия, казвах на всеки президент: „Виж сега, ранното ставане не е за мен, така че ще тренирам следобед.“ Дори не трябваше да го записваме черно на бяло. А се изговориха и изписаха толкова глупости навремето.
Ромарио не спи, Ромарио второ, трето…“ Разбира се, че спи. Просто се буди по-късно. „Ромарио не тренира…“ Разбира се, че тренира, просто не в 9 сутринта. Всички президенти знаеха това. Сега, дали са го казвали на треньорите, или не, това не е мой проблем.
Никога не съм излизал вечерта преди мач. Ако играехме в неделя, излизах в петък. Разбира се, имало е и изключения, но говорим за веднъж на десет пъти. Никога не съм пушил. Не съм употребявал наркотици, нито съм пиел. Нито капка. Кой каза, че трябва да се размажеш, за да ти е хубаво?
Историята за плажа? Истина е. Имахме мач срещу Флуминензе, но аз реших, че няма да играя. Честно казано, не си спомням защо. Момчетата се събраха 24 часа преди мача, за да се подготвят за него, докато аз изкарах целия ден на плажа. По някаква причина реших, че все пак ще играя, и от плажа тръгнах директно за „Маракана“. Отборът вече бе там от няколко часа и дори бе загрял. Аз влязох в съблекалнята и си изтръсках пясъка от краката. И играх. Имаше едно хлапе – Марсело, което трябваше да дебютира и бе извикало цялото си семейство да го гледа. Но аз започнах вместо него. Горкичкият. Както и да е – вкарах два гола и бихме. Моята подготовка беше следната – слагаш фланелката, излизаш и вкарваш. Няма никаква тайна. Това беше всичко.
Нещо като секса, разбирате ли? Трябва да правиш това, което ти харесва. Аз винаги съм правил божествен секс. Понякога в деня на мача стоях отделен от отбора и си бях вкъщи. Ако се събудех възбуден, правех секс с жена ми и тогава тръгвах за мача. Така на терена се чувствах по-спокоен и, някак си, по-лек.
Страх ме е от кучета, човече. Когато бях на 13, отидох при баба ми, когато ме нападнаха два помияра и един пекинез. Никога не бих направил нещо лошо на куче, но те много ме плашат. И колкото са по-малки, толкова по-зле е положението. Нямам нищо против немските овчарки. Но дръжте онези ужасяващи чухуахуа далеч от мен.
Не съм арогантен. Аз съм уверен. Сякаш Бог ме е посочил. Според хората бях наперен, арогантен и т.н. Постоянно мрънкаха, че обичам да купонясвам, че пропускам тренировки и че спя с много жени. Но на следващия ден вкарвах хеттрик и всички отново ме боготворяха. Това не е арогантност, а увереност в собствените си възможности. Просто казвах истината.
Още когато бях на 20, казах, че ще вкарам хиляда гола. Има и корица на бразилско списание, на което го пише. Така че това не е никакъв късмет или шанс.
Спомням си как играехме футбол с баща ми покрай железопътните линии край къщата ни в Жакарезиньо. Като малък имах астма и ми беше трудно да спя. Трудно се унасях, затова баща ми винаги беше до мен. Държеше ме за едната ръка, а другата винаги ми беше върху топката. Още тогава бях обсебен от кълбото. След всеки път, в който ходехме до релсите, спях като къпан.
Баща ми работеше във фабрика за бои, но не печелеше достатъчно, за да плаща тренировките ни. Затова с брат ми му помагахме през уикенда. Ходехме да строим къщи – носехме тухли, керемиди и цимент. Още бяхме деца и беше много тежко, но знаехме, че това ще ни помогне да играем футбол. Дори го правехме с удоволствие. Докато баща ни строеше къща, ние градихме мечтите си.
Той имаше пет златни правила. Не пускай хвърчило. Не пий вино. Не използвай наркотици. Не позволявай на никого да се е*ава с теб. И когато се здрависваш с някого, гледай го в очите и дръж ръката му здраво. Дали живеех според тях? Абсолютно.
Винаги съм се смятал за най-добрия. И като казвам това, имам предвид най-добрия пред гола. Ако бе невъзможно да вкарам, подавах. Но ако имаше дори най-малкия шанс, пробвах. И беше логично – ако съм най-добрия, по-добре аз да стрелям, отколкото някой друг, нали? Това бе най-доброто и за отбора. Като в баскетбола – ако ти трябва тройка в последната секунда, на кого даваш топката? Разбира се, че я даваш на Джордан.
Дали чувствах напрежение? Обожавах напрежението. За някои това правеше вратата по-малка. При мен напрежението я уголемяваше.
Никога не съм искал да бъда на терена за пълните 90 минути. В един момент може да не правя нищо и защитниците да забравят за мен, но в следващия да вкарам гол. Бях смъртоносен, когато ме подценяваха.
Дунга беше прав. Когато бях във Вашко и не играехме добре, Тита и Роберто Динамите решиха, че като най-млад, аз трябва да компенсирам с бягане. Тези хора бяха легенди и мислеха, че могат да правят, каквото си поискат. Но не вкарваха голове. Тогава им казах: „Слушайте, аз давам достатъчно за отбора, ако случайно не сте забелязали кой с колко гола е.“ Те се опитаха да спорят, но тогава Дунга каза, че той ще компенсира с бягането, само и само да ме оставят аз да вкарвам головете. И точно това и стана. Умен човек беше Дунга. Не като останалите…
В Нидерландия бе ужасно тежко. Когато преминах в ПСВ, бях на 22 и за първи път живеех далеч от Рио. Бях свикнал да се разкарвам по Копакабана, а сега бях на някакво тъмно и мразовито място. Веднъж температурата падна до -17. Седемнайсет!! Как да тренираш? Прекарах три в къщата, без да изляза. Момчетата идваха да ме търсят, чукаха на вратата, но аз не отворих. Бях заспал зимен сън!!
Но всичко си струваше, защото там печелех много повече. Нямаше да се откажа от мечтата си само защото беше студено. Преодолях го, след което купих къща на семейството си с прислуга и личен шофьор. Това беше голямата ми победа.
Винаги ще бъда благодарен на ПСВ. Изкарах пет прекрасни години там. Но трябваше да си тръгна. Барселона си е Барселона.
Кройф се превърна в един от най-големите ми приятели във футбола. Той беше най-добрият треньор в кариерата ми, без никакво съмнение. Когато отидох в Барса, исках фланелката с №11 – любимия ми номер. Кройф ми даде десетката. Казах му: „Мистър, това е голяма чест за мен, но предпочитам №11“. Опитвах се да бъда скромен. Но Кройф каза „не“: „В моя отбор най-добрият футболист носи №10.“ Какво можех да кажа? Исках да задържа десетката завинаги.
Беше по-добър от нас. И не се шегувам. Нареждаше ни: „Поемаш топката тук, стреляш и я пращаш в горния ъгъл.“ Никой не вярваше, че това е възможно. Тогава той ни показваше как се прави. Истинска магия. Беше най-великият. В главата му сигурно всичко е изглеждало лесно. Колкото и да тренираш, нищо няма да стане, ако нямаш и таланта.
Можеше изобщо да не отида на Световното през 1994-та. Това е истина. Бразилия трябваше да се класира лесно, а мен спряха да ме викат, когато се изпокарах с треньорите. Но всичко опираше до последния мач срещу Уругвай – трябваше да не загубим, за да се класираме. Тогава треньорите разбраха, че ако сгафят, ще трябва да имигрират. И какво направиха? Дойдоха да се молят на най-добрия си футболист. За мен това бе възможност да докажа колко са зле хората в треньорската комисия. Питайте когото искате, всеки ще ви каже, че това бе най-великото представяне, което някой футболист може да направи. По скалата от 1 до 10 си давам 11.
Винаги съм казвал, че ще спечелим Световното първенство и че ако не го направим, вината ще е моя. Знаех с колко добър състав разполагаме и бях убеден, че ще изиграя турнира на живота си.
Скандалът за парите? Направих най-доброто за всички. През 1990-а спорехме за парите от спонсорите, заради което не бяхме концентрирани върху мачовете. През 1994-та искаха да плащат на някои повече, отколкото на други. Според мен това не беше правилно. Исках всички да получават по равно – и всички, ама всички. Голмайсторът Ромарио щеше да получи, колкото готвачът. По-голямата част от футболистите се съгласи. Всички щяхме да приберем добри пари, а и изведнъж усетихме, че сме едно цяло. След това националният отбор стана още по-силен.
Бих предпочел да съм щастлив пред това да съм богат. Или в моя случай – по-богат. Когато се прибрах в Бразилия след Световното първенство, разбрах истинското значение на това да бъдеш световен шампион. Наистина го почувствах. По-късно през годината дойде офертата от Фламенго. Не беше най-добрата като пари и все пак бе най-тлъстият договор в историята на Бразилия. Бях на 29 и все още ми оставаха няколко добри години в Европа. Бях суперзвездата на Дриймтима. Но в Рио щях да бъда по-близо до родителите си, до брат си, децата и приятелите… плажовете, музиката и слънцето. Знам, че много не разбраха решението ми, но за мен това бе най-правилното нещо.
Когато бях на 35, спря да ми пука дали играя добре. Исках само да стигна до хиляда гола. Хората казват, че не съм тренирал. Тренирах, но по различен начин. Не бягах спринтове, тренирах само изстрели към вратата. Никой не може да играе без да тренира. Вземете който и да гений в който и да е спорт, уверявам ви, че тренира като луд.
Поканих много приятели да видят хилядния ми гол. Долетяха от Нидерландия, Австралия, Маями. Изгледаха един мач, в който не вкарах. След това втори, трети, но ш*баната топка така и не искаше да влезе. За играч като мен това беше цяла вечност.
Какво стана, след като вкарах хилядния гол? Дори купонът нямаше как да продължи вечно. Трябваше ми нова цел. Във футбола не бе останало нищо за мен.
Всеки е политик. Когато влязох в бразилския сенат, се сблъсках със същите проблеми, като на терена, защото футболът също е политика.
Влязох в политиката, за да се боря за хора като дъщеря ми Айви. Преди 16 години се роди тя – шестото ми дете; роди се със синдрома на Даун. Но беше истинска благословия. Бог реши да ми прати ангелче. Преди да се роди тя, не бях виждал дете с каквато и да е рядка болест. Няма смисъл да лъжа – проблемите на другите хора не ме интересуваха. Но благодарение на Айви разбрах, че тези деца имат нужда от помощ, но никой в държавата не им помагаше. Те имат правото да бъдат пълноправна част от обществото ни.
Дали съжалявам за нещо? Наричали са ме как ли не: наперен, гадняр, дразнител… списъкът е дълъг. Но трябва да оценяваш деянията по времето, в което са извършени. Бях различен човек преди и светът на футбола бе различен. Тръгнал съм от нищото. Трябваше да се боря жестоко, за да стигна до върха, а когато го направих, излях цялата си емоция. Каквото и да съм направил, всичко е било от сърце – и доброто, и лошото.
Дали бих го направил отново? Да. Но вече съм на 56 и съм по-спокоен. Може би бих направил същите неща, но по различен начин. Това е истината.
Никой не е идеален. Идеята не е била такава. И благодаря на Бог за това.