Пол МакКинес/Guardian/превод Тема Спорт
Когато прозвуча последният съдийски сигнал на финалния плейоф за влизане във Висшата лига, мениджърът на Лутън Роб Едуърдс показа смисъла на тази игра. Първото му действие беше да прегърне наставника на Ковънтри Марк Робинс. Около тази нежна сцена обаче цареше истински хаос. Футболистите на шапкарите скачаха от лудост, прегръщаха се и се хвърляха един върху друг на земята – промоцията в най-силното първенство на планетата е адска дрога.
Лутън вече е клуб от Висшата лига и световната преса най-накрая може да започне да разследва стадион „Кенилуърт Роуд“. За феновете и играчите това е чиста проба радост, надежда и най-вече за футболистите – шанс да променят живота си. Ковънтри, чиито безутешни играчи стояха неподвижни в продължение на 15 минути след драматичната загуба с дузпи, която включваше 11 вкарани удара и един пропуснат, дълго време ще се чувства нещастен, но не и завинаги…
Това беше състезание между велики английски агломерации. Два града с дълга история и значително индустриално наследство. Всеки един от тях е напълно запознат с включването на имената си в историята на националния упадък. Същото важи и за футболните клубове. Ковънтри и Лутън имат доста елитни подвизи, ала този мач на „Уембли“ ни накара да се чувстваме носталгично. Върна ни към време, когато футболът беше доста по-простичък. И точно заради това този двубой беше нещо много повече от пари.
Финалният плейоф е известен като „най-скъпия мач в света“. Преди наградата за победителя беше 120 млн. паунда, сега е 180 млн. Но когато усетите атмосферата на митичния стадион в този съботен следобед, когато наблюдавате интензивността, с която тези отбори се нахвърлиха един срещу друг, ви става ясно, че беше въпрос на гордост, идентичност и може би най-важното – да поставиш себе си на футболната карта.
Първото полувреме беше ярко оцветено в оранжево. Не се случва често едната половина на Уембли да е пълна с фенове в същия цвят като седалките, но флуоресцентният прилив на Лутън се разпростираше и по терена. Момчетата на Роб Едуърдс правеха всичко и навсякъде. Шапкарите сякаш се активизираха в отговор на внезапния и ужасяващ колапс на техния капитан – Том Локиър, който получи тежка контузия в 8-ата минута. Лутън заслужаваше много повече от гол преднина преди почивката. Попадението дойде точно в средата на първото полувреме, когато високият централен нападател Илайджа Адебайо свърши страхотна работа, а Джордан Кларк се разписа при бърза атака на отбора.
Всичко това беше през първите 40 минути. Но често се случва инерцията в даден мач да започне бавно да тиктака в нова посока. Началото бе дадено точно преди паузата, когато Густаво Хамер пропусна първата възможност за Ковънтри в срещата. Феновете на небесносините вдигнаха залога през втората част, разхождайки се в страната на чудесата на Марк Робинс.
И изравнителното попадение не закъсня, а по ирония на съдбата то дойде отново след бърза атака. Виктор Гьокереш играеше ролята на Адебайо, а голът вкара Хамер в 66-ата минута.
Последва пирово шоу от феновете на Ковънтри и въздухът около Уембли стана небесносин по повече от един начин. Изглеждаше, че инерцията върви в една посока, но вместо това дали поради страх, умора или комбинация от двете, в останалата част от мача не беше особено очарователно. В 117-ата минута Джо Тейлър вкара за Лутън, но попадението бе отменено заради игра с ръка.
Вероятно като признание за пътуването, което са извървели тези два отбора… или пък заради статута, който споделят като истински английски футболни клубове, които заслужават уважение и внимание, изглеждаше донякъде уместно всичко да се реши от изпълнение на дузпи. А там, както винаги, един отбор е длъжен да спечели, макар и да има огромно уважение към съперника си. Мотото на финала е ясно – шапки долу пред шапкарите и главите горе, Ковънтри!