Жаклин Михайлов/Тема Спорт
През 1994 г. най-известният българин се наричаше Христо Стоичков. Той бе постигнал световна слава като футболист, а Барселона го направи популярен по цялата планета. В добавка в същата година Ицо бе направил и своята родина България известна с достигането до полуфинал на Световното първенство в САЩ.
През 2021 г. най-известната българка по света се казва Мария Бакалова. На 28 февруари (вероятно без пищна церемония поради пандемичните обстоятелства) тя ще бъде сред фаворитките за спечелване на втората по значимост награда в света на киното – „Голдън Глоуб“. Името на Бакалова вече е известно навсякъде, защото са я гледали милиарди в ролята на Тутар Сагдиев в „Борат 2“. Присъствието й до знаменитост като Саша Барън Коен на екран я изстреля в Космоса. Благодарение на партньора си Мария може да постави името си до Кейт Уинслет, Алисън Джени, Лора Дърн, Вайола Дейвис…
Самото споменаване на една българка до тези извънземни актриси ме кара да потръпвам. Но тя го постигна и го заслужава напълно. При това е само на 24 години, а Стоичков беше на 28.
Към края на миналия век българският футбол преживя своя най-голям възход и регистрира своите най-велики постижения. Поради универсалността на езика на играта българските момчета не изпитваха проблеми да се аклиматизират и приспособят бързо към всяко едно първенство в Европа. Нашите грабнаха шанса и го оползотвориха максимално, за да поставят страната ни на голямата карта. През 90-те години на миналия век основното нещо, с което бе известна България, бе футболът. Всеки, който е пътувал по онова време и е говорил с чужденци, знае, че това е самата истина.
Естествено, първата реакция винаги бе Стоичков, но не само той бе добре познат в Европа и света. Само за сравнение – великите български артисти нямаха този шанс да станат световноизвестни поради една проста причина – езиковата бариера. За съжаление, в тяхното изкуство има една подробност, наречена акцент, която те държи в много тесни рамки. Мария Бакалова обаче успя да ги разшири до неузнаваемост!
Добрите времена за българския футбол обаче отлетяха безвъзвратно. Редят се едни след други безрадостни квалификации в които ние вече банално констатираме, че сме далеч дори от средното ниво на сегашния футбол. И винаги откриваме топлата вода със заключението, че щом нямаме футболисти във водещи европейски клубове, няма да имаме и силен национален отбор. И това се превръща в най-солидната защитна стена за онези, които ръководят футбола у нас. Нямаме добри футболисти, следователно няма как да очакваме да имаме добър национален отбор. При клубовете е по-различно, защото там, който може, привлича чужденци. Оказва се, че дори най-нискоразредният чужденец има шанс да се прояви в нашето първенство, защото местните са по-слаби от него. Нашите момчета за огромно съжаление са неконкурентноспособни дори на футболната плява.
За 25 години нивото на футбола у нас спадна драстично и затова си има много обективни причини. А най-обективната е унищожителното управление от страна на БФС. Парадоксално, но в последните 16 години БФС се управлява от част от хората, които покориха футболния свят и чиито имена и до днес тук-там се помнят и споменават. Те прославиха навремето себе си, но не направиха абсолютно нищо, за да прославят и тези след тях. Не само не го направиха, те направо унищожиха най-популярната игра в страната. Те прекършиха една 60-годишна непрекъсната верига, която бе нещо като люпилня за големи футболисти. Защото някъде от 50-те години на миналия век футболът добива грамадна популярност и всяко българско дете рита топка на двора, на улицата и в училище. И най-талантливите се отсяват за професията футбол, която по онова време не е и професия. Но всеки иска да стане футболист, защото тръпката да те гледат десетки хиляди на стадиона и да ти скандират името е несравнима с нищо друго. Също като при актьорите.
Така от армията милиони влюбени в топката момченца израстваха големите звезди на българския футбол. А като падна желязната завеса, стотици от тях се оказаха конвертируеми и заляха клубовете от Европа. До ден-днешен в Португалия например можете да се информирате колко важни са били нашите футболисти за тяхното развитие. И колко много са били харесвани и обичани.
И стигаме до наши дни, когато българският футболен запалянко гледа стотици мачове седмично, но много рядко чува българско име. И то когато Андрей Гълъбинов влиза като резерва в 85-ата минута за Специя в Серия А… Но дори и той е имал големия късмет на 15 години да напусне родната действителност. Иначе и неговото име нямаше да се споменава по телевизията!
В момента извън споменатия Гълъбинов и сина на Илия Груев (Вердер) няма българин в нито едно от петте водещи първенства в Европа, които са Англия, Испания, Германия, Италия и Франция. Последните мохикани бяха Чочев, Сашо Тонев, Десподов и Неделев. Последните двама се изявиха толкова добре, че заради тях България може и въобще да бъде зачеркната като футболен пазар, от който могат да се привличат състезатели.
И ако някой си мисли, че това положение може да се промени просто си е избрал ролята на наивник от „Хиляда и една нощ“ са приказките, че всичко е въпрос на поколение и че рано или късно щели да се появят новите Стоичков, Балъков, Трифон Иванов, Пенев, Костадинов… Не, няма да се появят никога повече! Или поне докато управлението на българския футбол е такова, каквото е сега. И никакви конгреси не могат да променят ситуацията, защото следващият президент ще е като предишния. Но пак е по-добре да има сменяемост, защото дългото застояване много дразни.
Горчивата истина е, че 30 години не се появи футболен или нефутболен човек, който да постави българския футбол на нов, модерен път. Защото ние продължаваме да вървим по стария път, ама той много се износи и колите, които карат по него, се изпочупиха. Сегашните футболни хора не могат да проумеят, че футбол не се прави с дундуркане от държавата. Футбол не се прави само заради гласове на парламентарните избори. Футбол не се прави с наливане в каца без дъно. Футбол не се прави със заровена щраусова глава в пясъка. Не се заблуждавайте, че те ни си дават сметка за реалното положение. Няма как да запалиш децата, когато си им отнел примерите, следователно си премахнал мечтите. Да, може да има някое останало, което иска да стане като Меси или Роналдо, но друго си е да иска да бъде като Гунди или Ицо. Родният пример винаги е по-мотивиращ.
А децата се променят и са много по-различни от онези, които ритаха топка на улицата, в двора и в училище с гуменки за 3 лева и после стигнаха до малкия финал в Пасадена, Калифорния. Може би тези деца са достатъчно умни, за да разберат от ранна възраст, че нямат никакъв шанс да стъпят на някоя футболна цитадела. Може би техните мечти въобще не стигат толкова високо, колкото тези на героите от Америка? И затова пътят от квартал Кършияка в Пловдив до „Ноу Камп“ никога повече няма да бъде извървян.