Парадоксите в родния футбол не са само днес. Имало ги е още в средата на миналия век
В българския футбол от средата на миналия век гъмжи от парадокси, с един замах партийните наместници в най-популярната игра решават не само човешки съдби, но и на цели клубове – произволно сменят названията им, обединяват ги и ги разделят по свое усмотрение, местят ги „по целесъобразност“, а не според резултатите на терена, в различните групи.
Емблематичен е примерът с отбора на военните летци ВВС през 1956 г. Под ръководството на десния инсайд от първия шампионски тим на ЦСКА Стойне Минев вторият армейски представител в елита току-що е завършил осми в предишния шампионат само на 2 точки от място на подиума. В него играят забележителни футболисти като Димитър Йорданов – Кукуша, носителят на няколко титли с червените Стефан Геренски-Рибата и неговият някогашен колега в ЦСКА Михаил Янков-Гърка, а победата на ВВС над Черно море поставя началото на невероятната криза, след която варненци се сриват от първото място до изпадащите.
Отборът на 30-годишния Минев започва подготовката за новия сезон и нищо не предвещава катаклизмите. В един зимен неделен ден ВВС трябва да изиграе контрола със Славия. И изведнъж идва новината, че клубът е… разформирован. По-късно в пресата излиза официалното решение – в първенството през 1955 г. във ВВС са участвали нередовни състезатели (необявени поименно), а за 1956 г. част от картотекираните в тима били нередовни. Заради „грубото нарушение“ футболистите все пак не са пратени в трудов лагер, ала клубът е изваден от състава на А група.
Това поставя под съмнение редовността на класирането през 1955 г., но изненадващо не следва анулиране на резултати на мачове с участието на „нередовните“ играчи. Истинската причина за разправата остава забулена в мъглата, обгръщаща онези мътни години, и така и не е изплувала на повърхността и до днес. След време под сурдинка дават все пак някакво обяснение на засегнатите – не бивало два отбора от един военен гарнизон да играят в А група. Според кого, не става ясно.
Безумията обаче продължават – решено е ни в клин ни в ръкав групата да бъде попълнена с русенския Дунав, тогава все още под името Торпедо, който 4 сезона по-рано пък е изваден административно от тогавашната втора дивизия. Защо точно от Русе и защо точно Дунав, след като градът има 4 представители във втория ни ешелон?
Мълчание. Би било комично, ако от всичко това не страда клубният ни футбол. В А група, чийто състав отново е променен от 14 на 12 отбора, влиза набързо скалъпен тим, който стига само до 2 победи в 22-ата си мача, но е цар на ремитата – цели 13.
Нещастието на едни се оказва щастие за други. Началото на Левски в новото първенство е мъчително – двете загуби с по 0:1 от Спартак във Варна и от пловдивския Ботев у дома са последвани от 0:0 с „гросмайсторите“ от Дунав. Облакът на поредната провалена година надвисва над синия клуб. Слънцето обаче изгрява от неочаквана посока –откъм разформирования военен тим. Левски прилапва петима от безработните играчи на ВВС – защитниците Петър Дончев и Благой Филипов, халфовете Йончо Арсов и Цветан Цветанов, както и бъдещата си звезда в нападението Димитър Йорданов.
Този половин отбор променя облика на целия тим. До края на сезона, в течение на който на треньорския пост Георги Пачеджиев-Чугуна (бивш нападател на предшествениците на ЦСКА – АС-23 и Чавдар) заменя Васил Спасов, Левски допуска едва две загуби – 1:4 в Перник и 1:3 срещу ЦСКА. Тимът бавно и решително изкачва стъпалата на таблицата и от петата позиция след първия полусезон финишира втори.
От разпада на ВВС се облажват и други – нападателят Дойчо Бачев дебютира с фамозен гол от „нулев“ ъгъл за Миньор, а чудесното му разбирателство с колегата в атаката Павел Владимиров помага на Пальо да стане първият и единствен досега перничанин голмайстор на А група. Владимиров вкарва един от 16-те си гола през сезона в мача срещу Славия в София, на който се разиграват грозни сцени. Футболните велможи действат сурово – отнемат на миньорци 6 точки и… 9 гола. След 7 кръга наказанието великодушно е отменено и в крайна сметка перничани приключват сезона на петата позиция. Иначе биха били… последни.
Сезонът на подаръците от ВВС не свършва дотук. Славия си взима нападателите Цветан Милев и Александър Костов-Фанфана, Локо Сф – халфа Иван Иванов-Джино. Само ЦСКА не привлича никого от ВВС, дори бившия си вратар Панко Георгиев, който преждевременно е принуден да спре с футбола. Армейците просто са толкова добре комплектувани, че нямат нужда от никакви попълнения.
Сезонът обаче започва с драма за червения клуб. Още в първия кръг шампионите се изправят срещу вицешампионите и „бялата смърт“ е на път да ги застигне – Славия води до почивката с 2:0 на „Армията“. Ситуацията коренно се променя през втората част, когато първенците вкарват три безответни гола. Първата загуба на дриймтима идва чак в началото на втория дял – 0:3 от Славия, а в края червените могат да си позволят лукса да станат точкодарители – 1:2 в предпоследния кръг на практика спасява варненския Спартак, 1:1 три дни по-късно срещу Завод 12 помага на опашкарите да стигнат до квалификационния турнир за място в елита през следващия сезон.
ЦСКА рутинно взима поредната си титла, а единствената тръпка за играчите му е представянето на международната сцена. Дни след края на сезона избраниците на Крум Милев дебютират в турнира на европейските шампиони с гръмко 8:1 над Динамо Букурещ, а през декември България, с 9 червени играчи в единайсеторката си, играе полуфинал на олимпийските игри в Мелбърн със СССР, загубен злощастно в продълженията с 1:2. Останалите двама национали са Милчо Горанов от Славия и Никола Ковачев-Тулата от Ботев Пд. После Крум Милев гордо чете лекции, главно пред представители на футбола от развиващите се страни, как се гради боеспособен национален тим на основата на един клубен отбор и примерът „ЦДНА“ е копиран от доста африкански държави. В последните дни на годината идва и истинското признание за армейците – в първата анкета на „Франс Футбол“, определяща най-добрите футболисти в Европа, Иван Колев е девети, а Стефан Божков – 13-и. В листите фигурират и толкова представители на митичния Реал – Ди Стефано и Копа, повече са единствено от унгарския Хонвед – Пушкаш, Божик и Кочиш.
Истинското откритие на годината е Ботев Пд, воден от Храбрия шивач Георги Генов-Джогата. Завистници твърдят, че никога никой не го е виждал с топка в краката, а се е подвизавал главно с игла в ръката. Фактите обаче сочат друго за нашенския Моуриньо – Генов е начело на канарчетата цели 12 сезона без прекъсване от 1955 до 1965/66 г. и с него те стигат до първите си бронзови медали в А група. Ботевци изграждат собствен стил, играят успешно и като гости, а вратарят Георги Кекеманов и отбраната, съставена от Косю Енчев, Георги Чакъров, Райно Панайотов и Никола Ковачев, допускат най-малко голове през сезона – едва 20. След това новоизпеченият национал Ковачев поема към ЦСКА, където ще спечели 7 шампионски титли в следващото десетилетие.
Очаквайте следващата седмица: Как Динамо пак стана Левски, а едно червено събрание лиши Локо Сф от титла.