Материал на Four Four Two от май 2011
През ноември 2004-та Тиери Анри вся известен смут с дрескода си на церемонията по връчване наградата на ФИФА за „Най-добър футболист на годината“. Облечен с фланелка с лика на Че Гевара, французинът разкри, че наскоро е прочел дневниците на аржентинския бунтовник: „Това е човек, на когото искрено се възхищавам. Просто е.“
Но в жеста на Анри няма нищо простичко. Всъщност говорим за френски футболист, печелещ милиони, който се бори активно срещу расизма, но подкрепя безмилостен и кръвожаден марксистки революционер, и то в центъра на капиталистката система – Цюрих.
Легендата разказва, че когато Ернесто „Че“ Гевара се изправя срещу своя неуверен, полупиян екзекутор в селско училище в Боливия на 9 октомври 1967-ма, последните му думи гласят: „Стреляй, страхливецо. Все пак ще убиеш само някакъв човек.“ Гевара обаче не е съвсем прав.
Малко по-късно неговият брат по оръжие Фидел Кастро пише: „Може би никога до този момент една-единствена личност не се е превръщала в глобален символ толкова бързо.“
Роден в Росарио, Аржентина, на 14 юни 1928 година, Гевара е безгрижен младеж (както свидетелстват и пътуванията му, описани в биографичната хроника „Мотоциклетни дневници“). По-късно дипломиран лекар, той се отказва от хуманната професия през 1955-та, когато в Мексико среща за първи път кубинския адвокат в изгнание Фидел Кастро. Двамата прегръщат идеологията на Маркс с отворени обятия. Че и Фидел оглавяват безскрупулната диктатура в Куба през 1959 година, която слага началото на най-трайния комунистически режим в Централна Америка. През 1965-та Гевара вече се е уморил от скуката на дипломацията и решава да поведе военни кампании в Конго и Боливия, които обаче се оказват неуспешни. Едва 39-годишен, Че е екзекутиран.
След смъртта си аржентинецът често става вдъхновение за различни футболисти и техните фенове: неговият лик е бунтът им срещу установения ред. Лицето на Гевара е лесно разпознаваемо благодарение на двата милиона тениски, които се продават всяка година в световен мащаб. Някои представители на футболния живот – Джордж Бест, Рафаел Бенитес и Жозе Моуриньо, пък са изобразявани също на какви ли не рекламни артикули, имитиращи Че. Асоциацията не е никак случайна. Гевара обича футбола и се причислява към редица интелектуалци, които са били вратари в младежките си години, като сред тях са още Албер Камю, папа Йоан Павел и Владимир Набоков.
Гевара е на четири години, когато проблемите с астмата му се задълбочават и карат семейството му да смени Росарио с планинския въздух на Алта Гарсия. Докато е в училище, а след това и в университета, Че търси всякакъв начин да облекчи поне временно страданието си. И така постепенно се влюбва в ръгбито. Запленен е дотолкова, че дори е редактор в местното рыби списание Tackle, а малко по-късно започва да тренира и в ръгби отбора на Естудиантес. Едновременно с грубиянския спорт обаче се увлича и по по-джентълменски занимания, като шах, голф и тенис, както и футбол. От дневниците му, от неговите лични биографи Джон Лий Андерсън и Уго Гамбини, а и от сподвижника му Алберто Гранадо научаваме, че футболът е физическото упражнение, най-близко до сърцето на революционера.
Като вратар, младият Че е достатъчно конкурентоспособен, макар и белите му дробове да го предават понякога. В тази връзка Андерсън отбелязва: „Роберто (по-малкият брат на Че) си спомня как след училище оставали да играят футбол. Разделяли се на два отбора – в единия били тези, които вярвали в Господ, а в другия — тези, които не вярвали. Обикновено печелели вярващите, тъй като опонентите им били прекалено малко.“
Че е изключително всеотдаен страж, но спасяванията му често са прекъсвани от спринтове до тъчлинията, за да вземе поредната си доза от инхалатора. Класическо поведение от Гевара: един признак на уязвимост и слабост е използван, за да се прави на куражлия. По-късно, през 1952 година, когато двамата с неговия другар Гранадо решават да изследват Южна Америка на мотор, наричайки себе си „скитници“, Че неочаквано се завръща в играта.
Ето какво пише аржентинецът в своя дневник, малко след като пристига в Чили: „Запознахме се с няколко шофьора на камиони, които тренираха футбол. Изведнъж Алберто извади гуменките си от своя сак и започна да им изнася истински уроци с топка. Шофьорите ни харесаха и ни наеха за мача си следващата неделя, като ни осигуриха храна, подслон и транспорт до Икике. И двамата играхме, насладихме се на страхотна победа, след която Алберто се зае да приготвя козе барбекю.“
По-късно двамата скиталци се запознават с някакви фугболисти на Мачу Пикчу, архитектурното наследство на инките, и Гевара допълва впечатленията си: „Имах възможност да им покажа няколко първокласни спасявания, след което смирено признах, че съм играл елитен футбол в Буенос Айрес.“
С последните думи Че изневерява на истината. След два месеца авантюристите се озовават в комплекса Сан Пабло, намиращ се в дъждовните гори на Перу, в който са настанени прокажени. Гевара и Гранадо се представят за медицински специалисти в тази област и така си спечелват топла храна и покрив над главите за известно време. В Сан Пабло също се провеждат футболни мачове – прокажени срещу здрави.
В дневниците си Че лаконично отбелязва, че в първия си двубой се представя „ужасно“, във втория „заключва вратата си за съперника“, а в третия играе добре, докато не му вкарват баламски гол. Че така и не посещава стадиона на Сентрал Gigante de Aroyito, но симпатиите му са насочени именно към „Подлеците“.
Гамбини разказва: Той обожава някой да му зададе въпроса: „Ти от кои си?“. Това е шансът му да заяви своята гореща подкрепа към Росарио.“
Когато Гевара и Гранадо достигат до Летисия, най-южния град на Колумбия, футболът отново се явява тяхното спасение, докато чакат самолета си. „Това, което ни помогна в случая – пише Че – бе фактът, че ни наеха да тренираме местния отбор.
Съгласихме се, като си бяхме обещали да го правим до момента, в който не ни разкрият. Местните бяха толкова зле във футболно отношение, че се наложи самите ние да влезем в игра.“ C нескрита гордост той споделя, че „най-слабият тим на света“ достига до финала на еднодневен турнир, който губи с дузпи.
Окъпал се за малко в спортната слава, Гевара полетява от щастие: „Алберто беше толкова добър, че изящните му пасове напомняха тези на Педернера. Аз пък спасих една от дузпите.“ Новото име на Гранадо идва от великия Адолфо Педернера, ключовия елемент в Машината на Ривър Плейт. Легендарният аржентинец веднъж е наречен от своя сънародник Алфредо ди Стефано „най-добрият футболист, който съм виждал“. В своята книга Football in Sunshine and Shadow Едуардо Галеано описва Педернера като „човека-оркестър, който може да играе на всякаква позиция“.
Следващата спирка на Гевара и Гранадо се оказва Богота, един от най-репресираните градове в Южна Америка по това време, но с една основна атракция: футболния клуб Милионариос, на който предстои да играе приятелска среща с Реал Мадрид. ФИФА е изхвърлила Колумбия от международните турнири, но това не пречи на местните футболни бизнесмени да привличат всяка звезда, която си поискат. През 1948-ма Педернера напуска Ривър Плейт, за да подпише с Милионариос, а по-късно и Ди Стефано следва своя идол в Богота.
Че и приятелят му се озовават на трибуните за въпросната контрола, а според версията на Гранадо двамата се натъкнали на Ди Стефано преди мача и той им подарил билетите. Милионариос и Реал Мадрид се изправят един срещу друг на два пъти – съответно на б и 9 юли 1952 г. Гевара пише писмо на майка си на 6-ти, така че най- вероятно е ходил да гледа втория приятелски двубой, който домакините печелят с 1:0. В първия Педернера и Ди Стефано бележат за успеха.
Дните, които Гранадо с умиление нарича „страхотно танго и великолепен футбол“, са към своя край. Одисеята на Гевара му отваря очите за бедността, която е сковала цяла Южна Америка. Според него тя се дължи на европейския капитализъм и империализма на янките. За окончателното му посвещение в Марксизма спомага и държавният преврат, който от ЦРУ организират в комунистическа Гватемала през 1954 г. Друг съдбоносен момент е срещата му с Кастро през 1955-та.
Революционните идеи постепенно започват да изместват футбола от главата на Гевара. Пристигнал вече в Куба, той се оплаква на майка си: „Тук никой не играе футбол или ръгби. А пък аз не харесвам въобще бейзбола.“ По-късният Че обича да гледа футбол по телевизията в компанията на дъщеря си Илдита. Гранадо пък си спомня за участието им в приятелски двубой:
„През 1963-та играхме в Сантяго де Куба. Той вече бе министър на Индустрията, но застана на вратата.“
През 1965 г. Гевара напуска семейството си, за да се отдаде на поредното си въстаническо настроение. Дневниците му завършват с последната кампания в Боливия, която се оказва и фатална, а по това време футболът въобще не се споменава в мемоарите му.
Че е мъченик, който футболният вят едва ли ще забрави някога. Той става икона за феновете на Апоел Тел Авив, Ливорно и Омония Кипър, които се гордеят с левите си убежцения. Един от най-емблематичните играчи през 70-те години на миналия век – Паул Брайтнер, също се увлича по комунистическите идеи и дори е сниман как разлиства пропагандния вестник Peking Review, застанал пред плакат на Мао. Скандалната фотография едва не осуетява трансфера му в Реал Мадрид. Но Диего Марадона и Кристияно Лукарели са истинските му адвокати в играта.
Като мнозина аржентинци, Марадона всъщност израства, мразейки Гевара. За него той е „безскрупулен убиец, който залага бомби в училища“. Когато заиграва в Италия обаче, Диего вижда как протестиращи работници издигат транспарант с лика на революционера. Заинтригуван, футболният магьосник прочита всичко, което намира за Че, и неусетоно започва да го боготвори:
„Нося го на ръката си, където имам татуировка с неговия лик, но всъщност той е в сърцето ми.“
Подобна преоценка на личността Гевара се случва и в Аржентина. През 90-те години много фенове започват да развяват флагове с него, а през 1994-та полицията ранява привърженик на Уракан, който отказва да се раздели с едно такова знаме.
През 80-те години някои тифози в Италия започват да използват Че като лице на кампанията си срещу расизма. В калчото легендата за Гевара е жива най-вече благодарение на Ливорно — клуб, основан в обласпа Лигурия, където през 1921 г. е създадена италианската комунистическа партия.
Ултрасите на Ливорно обаче почитат аржентинския бунтовник не само с банери. Любовта им към Гевара е взаимна с местния футболен герой Лукарели, който през 1997-ма дебютира за младежката формация на Италия до 21 г. Нападателят се разписва, след което съблича екипа си и под него носи фланелка на Че.
Жестът му не се харесва на федерацията и той записва общо шест национални мача, но за феновете в родния му град Кристияно вече е жива легенда. През 2003-та тифозите на Ливорно натискат клубното ръководство да го върне, а самият играч се навива на 50 процента по-ниска заплата, отколкото прибира в Торино.
За някои разпалената позиция на Лукарели е чиста поза, но професионалните саможертви, които направи, показват, че той е много по-голям привърженик на Че, отколкото са Брайтнер, Анри или Марадона.
Веднъж самият Гевара казва:
„Футболът не е просто игра; той е оръжие на революцията.“ За да се настани духът му в най-популярния спорт обаче, трябва нещо много по-голямо от тениска на церемония на ФИФА.
Червените армии на Че
Селтик
Ултраси с леви убеждения му се възхищават заради водената от него политика, а други смятат, че ако беше жив, щеше да подкрепя ирландската кауза. Селтик и Ливорно имат и обща страница против расизма.
Ливорно
Фактът, че италианските комунисти избират тосканския крайбрежен град за своя щабквартира, няма как да не предопредели съдбата на Ливорно. И до днес Гевара продължава да бъде икона за фенове и играчи.
Марсилия
Фракцията South Winners използва Че като лице на войната си срещу ултрасите на ПСЖ. Бившият халф на Олимпик Фабио Челестини има татуировка на аржентинеца, за която е платил 180 евро.
Росарио Сентрал
Гевара подкрепя Сентрал вместо Ривър или Бока, които са най-успешните аржентински клубове през 30-те и 40-те години. В края на миналия век фенове на Росарио организираха поклонение до Хавана.
Санкт Паули
Германският клуб също никога не е криел залитанията си към лявото политическо пространство. През 2004-та футболистите дори се наредиха за отборна снимка, облечени като кубински революционери.
*Оригинално заглавие: Футболът не е просто игра