Жаклин Михайлов/Тема Спорт
Давид Жинола центрира безцелно отляво, топката прелетява 60 метра, поема я Емил Кременлиев, Краси Балъков му я взема почти от краката, подава към Любо Пенев около центъра на терена, Ел Голеадор гали кълбото с левия си крак и накрая хвърля параболичен пас към Емил Костадинов. Той поема с хълбока, повежда с левия и стреля под гредата мощно с десния си крак. Свети Емил вдига ръце и тича към пейката на България.
Това е най-важният миг поне в моята история и се надявам да ми се е получило с драматизма. 15 или 20 секунди, които никога няма да се забравят от вече старото поколение или никога няма да се запомнят от новото. Няма как да потъмнее и споменът, защото влизаш в интернет и отново го гледаш и сълзите ти избиват в очите. След толкова много години пак си е същото чудо. Петела и Мичмана оживяват отново с легендарния миг, в който с незабравимите си гласове доведоха щастието в домовете на милиони българи.
Това беше накратко историята. България отиде само за победа във Франция и я постигна в последния възможен миг. Всичко е казано, всичко е написано. Няма подробност, която да не е отразена подобаващо. И пак е интересно и вълнуващо както от страната на триумфиращите, така и от страната на загубилите. Може би дори е по-интересно как е било при загубилите. Радостта и еуфорията са първични и елементарни. Трагедията обаче предизвиква повишено внимание от древни времена. А френската драма бе епична по своите размери. Стадион „Парк дьо Пренс“ – с изключение на две малки български петна – представлява утопична гледка към 22:00 местно време в Париж. След последния сигнал на шотландския рефер Лесли Мортрам някои играчи на домакините плачат, паднали на тревата, други гледат с невярващ поглед, обявеният за убиец на френския футбол Давид Жинола е подпрял главата си на един рекламен плакат. Треньорът Жерар Улие напуска веднага стадиона, погледът на президента на федерацията Платини обхожда блуждаещо пространството. Радостта на българите не прави впечатление – няма поздравления, само мъка в космически размери. Публиката напуска съоръжението бързо и безшумно. Усещането е за настъпващ траур.
Малко по-късно върналият самообладанието си Улие започва да хвърля обвинения към Жинола. Думите му превръщат 26-годишния тогава футболист във враг номер едно на нацията. Добре, че времената на гилотината са преминали отдавна, за да не го поставят на ешафода. След години Жинола дори съди Улие за изреченото. Жерар Улие почина през 2020 година, а любимата му жертва води популярното телевизионно шоу „Франция търси талант“. Новото поколение французи вече са забравили онзи миг отпреди 32 години, когато Жинола, вместо да изрита топката извън терена и мачът да свърши, я центрира в нищото и България вкара своя най-важен гол.
Две години по-късно Франция и България се срещнаха на европейското първенство в Англия. И както се казва – петлите взеха реванш от лъвовете с 3:1. И после станаха световни и европейски шампиони. След загубата на „Парк дьо Пренс“ достигнаха до четири финала на световно първенство, два от които успешни за тях. Догодина в Северна Америка също са сред фаворитите. Говори се открито, че загубата от България им е послужила да поставят футбола си на правилна основа. Построиха си десетки модерни стадиони покрай организацията на световното през 1998 и европейското през 2016. Детско-юношеските им школи бълват постоянно нови и нови световни звезди. Всички французойчета искат да станат като Килиан Мбапе. Имат си и най-силния клуб в света – ПСЖ.
Уж отрязахме главата на петела, пък той се оказа по-жив отвсякога. А нашият лъв хич го няма от година на година. Май 17 ноември се оказа пирова победа, ако съдим по случилото се след това. Но пък мигът беше хубав и ще ни топли винаги. В един и същи ден и в една и съща година победихме Франция на футбол и баскетбол. Позабравен е фактът, че в ямболската зала „Диана“, под вещото ръководство на корифея Петко Маринов, България спечели европейската си квалификация срещу Франция. И на баскетбол Франция с нейните големи днешни звезди е на светлинни години пред нас.
Но страницата в историята остава. Имали сме го моментът и никой не може да ни го отнеме. И тази частица малко щастие си е наша завинаги. Дано младите, които не знаят и не се интересуват от миналото, също имат своя голям миг на гордост, че са българи като онзи на „Парк дьо Пренс“. Но точно те трябва да си го изработят, а това няма да стане в риалити формати. Франция не се бие с „Игри на волята“, нито с „Ергенът“, нито с „Биг Брадър“. Франция се бие с футболен майсторлък, а за него първо се иска талант, после труд и постоянство и накрая съдбата да ти подари и доза късмет.