Жаклин Михайлов/Тема Спорт
Лудогорец спечели с поразителна лекота 11-ата си поредна титла на България. И не стигна до финал за купата на страната за пета година поред, като не я е печелил вече 8 лета.
И общото между двете събития е липсата на съспенс. Няма драма, няма изненада. Шампионските рейдове от години се превърнаха в тривиалност, а вече и малките деца знаят, че купата не е състезанието на Лудогорец. В един момент дори бе изречено на глас.
Но Купата на България не е толкова съществена на фона на стратегическите планове в Разград, които съм описвал много пъти. Титлата на България е задължителното условие, проектът да се яви на европейски атестат за качество. И предвид изборната конюнктура в УЕФА възможностите са три. Най-желаната е ново, трето участие в групова фаза на ШЛ. За съжаление, на собствениците на клуба вече шест пъти меракът остава нереализиран. Амбицията за попадане в каймака на европейския клубен футбол остава неосъществена. Но пък компенсацията е попадане в групова фаза на ЛЕ, където в последните две участия тимът бе боксов чувал. И съвсем утешителната награда е участие в групите на ЛК, което ще означава, че Лудогорец жестоко се е издънил, но се е възползвал от щедрите компенсации на УЕФА към националните шампиони.
Титлата вече е факт, при това постигната с огромна преднина. В Разград всяка точка разлика спрямо втория носи допълнителни стимули за футболистите. Един от тях е да не си дават зор в оставащите мачове за първенство, а да получат по-голяма почивка. Това обстоятелство също е свързано с европейските планове. В Разград глезят по всички възможни начини звездите си, защото от тяхното добро настроение зависи бъдещето щастие.
Но зад привидното спокойствие и дори самодоволство нещо невидимо разваля идилията. Опитното ми око долавя наличието на някакви центробежни процеси, след които могат да последват събития, които никой не е очаквал. Нещо определено не е наред, ситуацията е затишие пред буря. Всъщност може и никаква буря да не настъпи, а просто да се повтори познатото движение с уволнението на поредния треньор в края на август. И вероятното завръщане на безработния Станислав Генчев отново до Коледа. Цикълът е познат като добре отработено движение. Всичко се повтаря почти по механичен начин.
Някъде между Коледа и Нова година в Разград представят новия си треньор. Той е чужденец с добра визитка. В някои случаи с предишен свой клуб е преминавал успешно през цедката в ШЛ, в други просто е с отлична перспектива. Следва розовият период с безпроблемното спечелване на титлата на България. В условия на пълен комфорт специалистът се запознава с наличния потенциал и победите го убеждават, че може и да се получи. През такъв етап преминаха Врба и Дамбраускас, по същата писта се спуска сега Шимунджа. Няма как словенецът да е недоволен, че след драматичната титла миналата година с Мура, сега печели лека и безпроблемна такава с Лудогорец. И вероятно това го изпълва с вяра, че късметът няма да го изостави и през лятото. Няма как да знае какво го чака и че само след 4 месеца ще си задава въпроса какво се е объркало и защо нещата не са получили по начина, по който е очаквал.
И зад тази привидност прозират нещата, които вече дори „проправителствените“ медии огласяват. Анте Шимунджа определено не е подходящият треньор за големите цели, които Лудогорец си поставя. За месеците, които е начело на тима се видя, че го отказаха да играе с неговата система с трима централни защитници. Безкрайните ротации категорично сочат, че той не може да се справи с фирменото за Лудогорец 4-2-3-1, което не се променя, защото с него Гошо Дерменджиев вкара отбора два пъти в групи на ШЛ. Словенецът буквално е като пате в кълчища с богатата наличност от изпълнители на всеки пост. За краткия му период четирима играха като леви защитници, а петият не се появи само защото е контузен.
Шимунджа е на светлинни години от ясен титулярен състав, а многообразието от опции определено му идва в повече. И дори това не е най-лошото. Анте Шимунджа е последният човек на света, който може да сложи ред в Лудогорец и да постави нещата на правилния път. През зимата в Разград пристигнаха огромен брой нови футболисти и забележете – нито един от тях към този момент не е твърда величина за отбора.
Много често в медиите се пише как Лудогорец има невероятното предимство да привлича и дори закупува класни за българските стандарти футболисти, които другите не могат да си позволят. Един такъв много класен, купен за сериозни пари вкара онзи ден два гола на Добруджа, но за втория отбор на Лудогорец. Много шум се вдигна около бразилеца Тиаго, който дойде от славния бразилски Крузейро. А му беше дадена фланелката със символичния номер 9!
Другият шумно рекламиран бразилец Рик Джонатан ту започва като титуляр, те се появява като резерва. И досега с нищо не е впечатлил. Около словенеца Карничник се създава впечатление, че играе редовно само защото е сънародник на треньора. Най-слабото, което може да се каже за него, че е много по-различен от това, което бяхме свикнали да гледаме на неговата позиция от Сисиньо и Икоко.
Сред споменатата върволица от леви бекове е израелецът Групер, който също за момента е пълна загадка. Спас Делев си го знаем колко може, аржентинецът Тисера вкара три гола на Етър и два на Монтана, но това изобщо не е повод за гордост. Може би най-доброто попадение е резервният вратар Слуга. Поне на визия го докарва на предишния Кахлина. А като написах Кахлина, трябва да спомена, че той е единственият, тръгнал си от Разград с добри изяви в новия си тим. Показателно е, че дадените под наем Ихиньо Марин, Ротариу и Жозуе Са са твърди резерви и в новите си отбори. А и тримата ще се завърнат обратно през лятото.
Абсолютно категорично зимната селекция на Лудогорец е пълен провал, а само може да се гадае каква ще бъде лятната.
А в Разград имат и още един кадрови проблем с многото преминали зенита на представянето си звезди. Вандерсон, Сисиньо, Икоко, Пластун видимо са с единия крак навънка, а идеите на Шимунджа да прави Текпетей ляв бек едва ли са по вкуса на бившия играч на Шалке 04. На всичкото отгоре Шимунджа замрази на пейката най-перспективния футболист Доминик Янков, а Десподов и Недялков непрекъснато искат трансфер в чужбина. Поразително е, че Шимунджа дава повече минути на Терзиев, отколкото на Янков. Централният нападател Сотириу също не е от онези, които се задържат дълго на едно място, а за разлика от други изявите му гарантират някакъв интерес на солидни клубове извън България.
В цялата суматоха ролята на треньора в селекционния процес е нулева, а целите уж високи. Безспорно потенциалът на Лудогорец е впечатляващ като бройка. Но стилът на управление задава много въпросителни. А едно е повече от ясно – този отбор няма нищо общо с най-успешния от периода 2014-16 година.
И тук само може да се гадае къде всъщност е таванът на днешните амбиции на проекта Лудогорец. Нищо чудно собствениците да са си представяли клуба точно по този начин, а посещенията в ложите на Анфийлд, Парк дьо Пренс, Сантяго Бернабеу да са били неочакван бонус. И това не бива да се изключва като опция, която се нарича български синдром. Конкуренцията у нас е напълно унищожена, а присъствието в Европа винаги може са бъде пресъздадено като героично. И така ще го караме до безкрайност.