Никола Стефанов/Тема Спорт
Назначението на голямо име като Хосе Мари Бакеро в Славия обиколи световните медии и на пръв поглед вдига имиджа на българското първенство, както и на клуба от Овча купел, но в исторически план идването на подобни знаменитости в повечето случаи води до провал. От горчилката вкусиха ЦСКА с Луиджи Симони и Алан Пардю, Лудогорец с бразилското светило Аутуори, че дори и националите с Лотар Матеус.
Поглед към миналото показва, че твърде малко от известните световни фигури, работили в България, са успявали да постигнат сериозни резултати. Дали и Хосе Мари Бакеро ще се причисли към тях? Той не е работил като треньор от 2013 г., когато за кратко е начело на Хуан Аурих (Перу). Като футболист обаче визитката му е впечатляваща. Той е важна част от Дрийм тима на Барса, който покорява КЕШ през 1992 г. под ръководството на Кройф. Два пъти печели КНК (1989, 1997) и 4 поредни титли в Испания от 1991 до 1994 г. Участник е на две световни и едно европейско първенство с националния отбор на родината си. Подобни постижения нареждат Бакеро до най-големите чуждестранни фигури, които са идвали в българския футбол като играчи или треньори. Той е сред най-близките приятели на Христо Стоичков в Барселона. Бил е треньор на Александър Тонев в Лех Познан.
По повод назначението на Бакеро в Славия „Тема Спорт” разглежда в хронологичен ред най-известните чуждестранни имена, идвали да работят в българския футбол, и какво са постигнали у нас.
Рудолф Витлачил (Левски, Национален отбор)
Достатъчно е да споменем, че Рудолф Витлачил идва с визитката на действащ световен вицешампион. Под негово ръководство националният отбор на Чехословакия стига до финал на Мондиал 1962 в Чили. В спора за трофея неговите момчета дори повеждат на Бразилия с 1:0, но след това селесао обръща до 3:1. Сред изключителните му успехи са трето място на Евро 1960 и второ на Олимпийските игри през 1964 г.
За разлика от много други именити специалисти, които са работили в България, Витлачил все пак постига сериозни резултати и у нас. Класира националния отбор на Мондиал 1966, а с Левски печели 2 шампионски титли (1965, 1970) и Купата на България (1970).
Друг резултат, който превръща Витлачил в едно от големите имена в Европа, е отстраняването на Реал М за КЕШ през сезон 1968/69. Тогава воденият от него Рапид Виена стига до 1/4-финал, където отпада от Манчестър Ю (0:0, 0:3).
Олег Базилевич (Славия, Олимпийски отбор)
Другият голям треньор след Витлачил, който идва в България през социализма, е Олег Базилевич. Роденият в Киев наставник е начело на Славия (сезон 1987/88) и олимпийския отбор на България.
Преди да се озове при белите от „Овча купел“, Базилевич получава предложение да води ЦСКА, но поради забавяне с документите това не се осъществява. Интересното е, че Славия почти през целия първи полусезон не допуска гол, но после формата на отбора спада и той завършва четвърти. Базилевич не оставя трайна следа в българския футбол, след като не успява да класира олимпийския ни отбор за Игрите в Сеул през 1988 г., но определено е значима фигура в международен мащаб – през 1975 г. двамата в тандем с великия Валерий Лобановски печелят КНК с Динамо Киев.
Успехите на незабравимия Динамо до голяма степен се дължат именно на методиката на Базилевич, по която са се готвили младите играчи. По същия начин израства следващото златно поколение от 80-те години, което оформя основата на съветския национален отбор.
Люпко Петрович (Левски, Литекс, ЦСКА)
България се превръща във втора родина за легендарния Люпко Петрович, който извежда Цървена звезда до най-великия триумф в цялата история на югославския клубен футбол – спечелването на КЕШ през 1991 г.
За разлика от повечето чужденци с добри визитки, които идват и след няколко месеца си отиват, Петрович прави нещо повече и се превръща в безценно богатство за клубния ни футбол. Извежда Левски до титлата през 2001 г., след което е начело на отбора в драматичните сблъсъци срещу Галатасарай. Тогава сините са близо до елиминирането на турския гранд и влизане в групите на ШЛ, но малко не им достига. С този треньор сините отстраняват Хайдук Сплит с 3:0 през 1999 г. и правят престижно 1:1 срещу Ювентус в Торино същата есен.
Петрович е и треньорът, с когото Литекс постига най-солидния си резултат в европейските турнири – 1/16-финал за Купата на УЕФА през 2005/06.
Кариерата му е изключително богата. Заради престоя в ЦСКА (2019), който не бе никак успешен (въпреки отстраняването на Осиек), Петрович отнесе негативи и сред сините привърженици, но неговите успехи в българския футбол няма как да бъдат заличени.
Луиджи Симони (ЦСКА)
Пълен провал – така може да се опише престоят на Луиджи Симони в ЦСКА. Именитият италианец пристига в София през декември 2001 г. със солидна визитка, но на Армията престоят му се превръща в разочарование. Задържа се само половин година, след като червените завършват на 18 точки зад шампиона Левски и за капак губят финала за Купата на България от вечния съперник с 1:3 на ст. Славия.
Интересното е, че ЦСКА си остава единственият чуждестранен клуб, който Симони е водил в близо 40-годишната си кариера като треньор. Явно не му е било писано да работи успешно извън граница. На Ботуша той тренира Феномена Роналдо и печели Купата на УЕФА с Интер през 1998 г. След смъртта си дори е приет в Залата на славата на италианския футбол, но в ЦСКА нямат причини да го помнят с добро.
Преди него начело на армейците е друг италианец – Енрико Катуци. Интересното е, че той оставя по-добри впечатления сред червените привърженици, въпреки че визитката му е доста по-скромна от тази на Симони.
Хамилтън Рикард (ЦСКА)
12 мача и 2 гола. Това е изключително жалкият принос на Хамилтън Рикард, след като акостира в ЦСКА в началото на 2002 г. От него се очакват чудеса, защото идва като знаменитост. В края на миналия век бележи редовно не къде да е, а във Висшата лига на Англия с екипа на Мидълзбро. Участва 2 пъти на Копа Америка и на Мондиал 1998 с националния отбор на Колумбия. През 1999 г. дори е избран за Играч на годината в Мидълзбро, но в ЦСКА сякаш е дошъл напълно друг човек. В София колумбиецът така и не успява да се адаптира. Неговият престой съвпада с този на треньора Симони, който също се проваля.
Единственото попадение на Рикард за първенство е при 3:2 над Нафтекс, когато носи трите точки в 71-ата минута. По време на злополучния финал за Купата на България срещу Левски записва 90 минути, но не помага с нищо при загубата с 1:3, а преди това се разписва в полуфинала реванш срещу Литекс на Армията.
Рикард се проваля в почти всичките си отбори, в които играе след ЦСКА, така че той в нито един момент не съумява да повтори голямото си избухване от Мидълзбро. Тежка контузия, която го сполетява, също не му позволява повече да играе на високо ниво. Трябва да се отбележи, че през 1990 г. на „Армията” е привлечен друг известен колумбиец – Бернардо Редин, вкарал два гола на Мондиал 1990 в Италия рамо до рамо с Карлос Валдерама. Той обаче също не се задържа дълго в България.
Беноа Кое (ЦСКА)
Не се случва всеки ден у нас да пристигне звезда като Беноа Кое. Французинът е част от Интер, който печели Купата на УЕФА през 1998 г. Общо за нерадзурите записва солидните 147 мача в Серия А (бележи 7 гола). Освен това е шампион на Франция с Нант (1995) и Олимпик Марсилия (1989, 1990).
Изключително борбен, упорит и трудолюбив халф, професионалист в истинския смисъл на думата. Неговата класа си личеше и по време на доста краткия му престой в ЦСКА. Той играе само една пролет в отбора, но на Армията го запомниха като един от най-качествените чужденци, обличали червената фланелка. Успява да помогне на армейците да спечелят титлата през 2005 г. под ръководството на Миодраг Йешич.
Фреди Бобич (Черноморец)
Фреди Бобич не се нуждае от представяне. Един от водещите германски нападатели, европейски шампион през 1996 г. и голмайстор №1 на Бундеслигата за същата година. Най-силните му изяви са в Щутгарт, където е съотборник с Красимир Балъков. После двамата работят заедно в Черноморец Бургас, където Бобич е директор, а Балъков – старши треньор. Резултатите обаче не отговарят на очакванията. Въпреки афишираните големи цели Черноморец завършва на пето място в класирането (сезон 2009/10), а германецът доста безславно стяга куфарите за родината, за да поеме идентичен пост в Щутгарт.
Марио Жардел (Черно море)
Черно море е един от последните клубове в страхотната кариера на Марио Жардел – голмайстор на Шампионската лига (1999/2000), реализатор №1 в Копа Либертадорес (1995), два пъти носител на „Златната обувка“ (1999, 2002) и многократно печелил същата награда в португалския елит. По време на престоя в Порто (1996-2000) е един от най-страховитите нападатели в цяла Европа. Затова и попадането му в Черно море бе като истински шок. На Тича обаче Жардел вече няма нищо общо с головата машина, която е късала мрежите в миналото. Не полага усилия да се отличи дори в слабо първенство като българското. През юни 2010 г. е официално му представяне в морската столица. Подписва за 1 година, но изкарва само няколко месеца. На 28 ноември е обявено, че си е тръгнал поради опасения, свързани със застудяването в България. Със сигурност това е трансфер, от който Черно море нямаше никаква нужда и полза. Видимо дебелият Жардел бележи единственото си попадение срещу Локомотив Сф.
Лотар Матеус (Национален отбор)
Лотар Матеус е най-голямото чуждестранно име, което идва да работи в България. И същевременно поредното провалило се. Големият му връх е спечелването на световната титла с Германия на Мондиал 1990, когато е капитан на отбора. Същата година печели и Златната топка. Сред многото му трофеи са шестте титли с Байерн в Бундеслигата и тази в Серия А с Интер (1989).
Безспорно говорим за едно от величията в историята не само на немския, но и на световния футбол. Дори като треньор Лотар постига успех с Партизан Белград, вкарвайки сърбите в групите на ШЛ. На пръв поглед има всичко необходимо, за да върне България на голямата сцена. Вместо това Матеус се проваля с гръм и трясък като селекционер. В негова защита може да се каже, че поема тима в неподходящ момент точно след отказването на Бербатов, а Мартин и Стилян Петрови вече са в залеза на кариерата си.
В крайна сметка легендарният немец не прави нищо и изкарва едва десетина мача, които са достатъчни, за да го откажат окончателно от треньорството. Откакто напуска нашата страна през 2011 г., той никога повече не работи като наставник. Неговият престой освен с лошите резултати ще се запомни и с пиянския скандал в Минск след контрола срещу Беларус. Тогава част от националите са хванати да нарушават режима. Матеус има и лошата идея да посети мач в Перник, където бързо е прогонен от неособено гостоприемните фенове на Миньор.
Пауло Аутори (Лудогорец)
Пауло Аутуори е едно от малкото светила в треньорския занаят, които са работили в българския футбол. Безкрайно опитен и именит треньор, ставал световен клубен шампион със Сао Пауло през 2005 г. Тогава на финала неговите възпитаници, с които преди това е покорил Копа Либертадорес, побеждават Ливърпул с 1:0 в Йокохама.
Аутори е ставал шампион на Бразилия с Ботафого (1995) и на Южна Америка с още един отбор – Крузейро (1997). В Бразилия е със статут на жива легенда, но в Лудогорец не направи абсолютно нищо запомнящо се. Изкара само няколко месеца начело на зелените, след като не успя да ги вкара в групите на Шампионската лига.
Габриел Обертан (Левски)
По времето на Спас Русев в Левски е модерно да се привличат скъпи чужденци със солидни визитки. От дистанцията на времето вече е ясно, че това е било, меко казано, грешен подход. Габриел Обертан е символът на този абсолютно провален проект, който достигна апогея на безумието със загубения финал за Купата на България срещу Славия през 2018 г. и последвалото европейско унижение срещу Вадуц (Лихтенщайн).
Във вътрешното първенство сините финишират на 24 точки зад Лудогорец и 15 зад ЦСКА, което значи само едно – много пари са били изсипани в бездънна яма.
Иначе Обертан пристига на Герена с безкрайното самочувствие на футболист, който е бил привлечен от сър Алекс Фъргюсън в Манчестър Юнайтед. При червените дяволи не успява да се наложи, но блести за солидни клубове като Бордо и Нюкасъл. В Левски също показва наченки на класа, но твърде рядко. По негово време на Герена бяха треньорът Делио Роси и Жорди Гомес, но те също се провалиха тотално с оглед на големите средства, които бяха инвестирани за тяхното привличане.
Алън Пардю (ЦСКА)
Мнозина се изненадаха, когато англичанинът Алан Пардю бе назначен за технически директор в ЦСКА през ноември 2020 г. Неговото привличане поне в началото изглеждаше като силен имиджов ход на ръководството, защото все пак говорим за специалист, който през 2011/12 е избран за Мениджър №1 във Висшата лига на Англия. Постига добри резултати начело на Рединг, Уест Хем, Чарлтън, Саутхемптън, Нюкасъл и Кристъл Палас, но още в края на 2016 г. кариерата му тръгва рязко надолу и престоят в ЦСКА се оказва продължение на това безкрайно пропадане.
През пролетта на 2022 г. англичанинът пое временно треньорския пост в ЦСКА след оставката на Стойчо Младенов, но сякаш не знаеше къде се намира. Неговият престой ще се запомни с изключително бездушно изиграния финал за Купата на България срещу Левски (0:1). Логично се стигна до раздялата със специалиста, който е поредното доказателство, че богатата визитка в никакъв случай не гарантира резултати. Срещу неговото име стои и една от най-тежките загуби в историята на ЦСКА в числово изражение – 0:5 от Лудогорец на 30 април 2022 г.
Повечето от посочените знаменитости се задържат в България не повече от 6 месеца. Да видим дали Бакеро ще остане по-дълго…