Само на броени метри по-надолу нищо не показва, че едно емблематично място в Борисовата градина „изживява“ последните си часове в досегашния си вид. Метрото е по съботно спокойно, порядъчно разредено в обедните часове, а ски-битака до „Васил Левски“ по традиция е „оживен“ основно от преминаващи пешеходци. Че не сме фенове на зимните спортове доказва и слабия интерес към ледената пързалка на „Юнак“. В парка пейзажът е тягостен. Мръсни и кални алеи, непочистени от падналите есенни листа. Съвсем в унисон с настроенията, спохождащи София вече няколко седмици.
Само 150-200 метра в посока югоизток няма как да не направи впечатление все по-голямото оживление. Денят е студен и облачен, и разходка в Борисовата градина не е еталон за добро изкарване на съботата. Само че хората стават все повече и повече. Мястото тук е свещено, но от вече от много години предизвиква усмивки единствено при някоя малко по-сериозна „червена“ победа. Основно в шампионата. Днес има хора, но ЦСКА не играе.
Те са тук, за да кажат „Сбогом“ на стадиона.
Утре „Българска армия“ ще бъде пълен за последен път преди да бъде разрушен. След година и половина или две, тук трябва да изникне нова арена. Денят на отворените врати преди последния мач обаче е всичко друго, но не и тъжен за хилядите, които ще го посетят днес и утре когато е мачът срещу Лудогорец. Не и заради това, че ще се разделят с „тази Армия“.
Фен магазинът не е голям и е пълен до дупка. Опашката се вие из цялата му вътрешност, преди да се раздели на две. Разбира се, има хитреци, които се предреждат, но никой не се оплаква. Без да го знаят, останалите не се чувстват ощетени, а възнаградени с още няколко минути повече на това място. Входът към комплекса е зает от хора, които се снимат. Почти невъзможно е да направиш „чиста“ снимка. Така е и навсякъде наоколо. Хората са се наредили пред всевъзможни емблематични места – около възпоменателната топка с надписа за 31-та титла за снимка, около заведението, на още едно място чакат за сувенири, повече от 50 метра е опашката за музея на клуба, а тази за посещение на залата за пресконференции излиза до трибуните.
По терена „щъка“ моторизирано устройство, което го валира. Прогнозите за времето позволяват да се начертаят линиите, а хората наоколо послушно не си позволяват да тъпчат тревата. От доста време не бях виждал състоянието на т.нар. „ложа“. Отдалеч има вид, но всъщност е с изпочупени и изхабени седалки. Тръпна от ужас при мисълта, че тук идват чужденци, които преди това са чували колко велик клуб е ЦСКА.
Стадион „Българска армия“ много отдавна не е мястото, където човек би довел спокойно детето си. По много причини. Това, което до понеделник ще е в Борисовата градина е нещо, което повечето хора вероятно са виждали един единствен път в перфектен външен вид. Човек неминуемо се замисля за това, когато се опита да си припомни най-запомящите се мачове, на които е присъствал.
30 октомври 1999 г.
ЦСКА играе с Левски, а преди това са сложени чисто нови седалки по целия стадион. Напрежението беше сериозно, но се увеличи от неблагоразумието на диктора да дразни гостуващата агитка. Тогава разбира се феновете на ЦСКА се смяха и веселиха, а адреналинът се качи още повече с гола в 30 и някоя секунда на Димитър Иванов за 1:0, който се оказа както единствен, така и историческия най-бърз в дербито. В края обаче се случи онзи погром, в който над пистата се изсипа дъжд от бели седалки откъм сектор Б. Полицията не направи нищо, освен да се нареди пред червените сектори, а един от униформените показа „уважение“ като се хвана за интимните части, вероятно доволен от случващото се.
Векът все още беше 20-ти, но явно в ЦСКА мислеха с години напред и бяха сложили седалки в сектора за гости. Каквото ще направят и с новия си стадион. Онзи път не се получи, а от няколко години тази част на стадиона на практика е неизползваема.
09.06.1999 г. България – Англия
Сред мачовете, които няма как да се забравят, разбира се е и един по-ранен през годината. Последният за Христо Стоичков в националния отбор – през юни с Англия за 1:1. Да, Преди някакви си 25 години правехме и такива мачове. Не е възможно да се забрави такъв мач, в който на терена виждаш Стоичков, Сиймън, Фаулър и Шиърър, както и далеч, но все пак е там – от плът и кръв и Йохан Кройф.
05 септември 2001 г. България – Дания
Периодът, в който националите играха на Армията съвпада и с един емблематичен мач от историята на националния отбор, в който бяхме близо до класиране на голямо първенство и само ни трябваше добър резултат срещу Дания у дома, за да отидем на Мондиал. Тогава отборът беше на България – национален, а не някаква селекцийка на БФС. Интернет ни припомня, че това е било един от малкото мачове на Георги Иванов-Гонзо с националната фланелка. Както и че в края е бил сменен и сме „живнали“. Загубихме с 0:2. Но това, което остава, без съмнение е страхотният дух по трибуните, въпреки проливния дъжд, който не остави сухо място по никой от 20-те хиляди на стадиона.
3 октомври 2002 г. ЦСКА – Блекбърн
Без съмнение „Черешката“ върху тортата в спомените на един редови привърженик. Врящият котел и нито секунда паднал морал и постоянен стремеж за победа. При това срещу отбор, който беше една стабилна величина на Острова по това време. 1:1 в Англия и 0:3 след час игра на Армията. Кой би помислил, че следва може би най-грандиозният половин час за ЦСКА, в този век със сигурност. Три гола, които при днешните правила щяха да вкарат мача в продължения, в които нищо нямаше да може да спаси англичаните. А публиката, каква публика!
ЦСКА предпочете трудния път на непрестанна борба за това новият стадион да е на същото място. Футболът по света отдавна е все повече бизнес, отколкото нещо, държащо се на морални устои. През годините Барселона сложи реклама на екипите си, а в Билбао макар и единици, все пак се появиха чуждестранни играчи. Отбори като Арсенал, Манчестър Сити, Уест Хем, съвсем скоро и Евертън, Атлетико Мадрид, Ювентус, Байерн Мюнхен и кой ли още не оставиха миналото в историята, преместиха се и днес имат стадиони, които не само са арена на техните битки, но са и машини за пари. Хора, дори Уембли се премести на друго място! ЦСКА предпочете да се бори за мястото си в Борисовата градина на практика за две неща – историята и духа на „оригиналната Армия“. С цената на изгубени много години, компромиси с бъдещия капацитет и какво ли още не. Дано да се окаже добро решение.
Два часа обикаляне из Армията, а хората стават все повече, а опашките по-дълги. Допотопната съблекалня на първия отбор е място, на което не можеш да се разминеш. Стаичката на бай Добри трябваше да е отворена до 12, но все още е топ атракцията на деня. Надписите „Това е Армията“ са окупирани от армии фенове, които се снимат за последно с тях. Би било хубаво ако останат под някаква форма и за следващия стадион. На излизане входът отново е пълен. Суетене за снимки и много усмивки. Да, никой няма да тъжи за това съоръжение…
Много от хората от отворените врати не са били на нито един от горните мачове. Момчета и момичета на 20-30 години не са върнати на стадиона от спомените. Днес и утре ще са там, за да кажат „Сбогом“ на част от миналото, която отдавна никой не харесва. Нито те, нито тези от предишните поколения. Но с някаква надежда, че се дава ново начало за нови велики вечери в Борисовата градина. Без него те вече не са възможни.