2015-11-17 14:04:00
На тази дата сме се наслушали и начели на какви ли не неща. Въртим все едни и същи кадри. Без съмнение страхотни, но за съжаление от много години напълно безсмислени. Да празнуваме 10 години от победа Хикс, 20 години от триумф над Игрек и 30 от 10:0 над Зет е проява на ниско самочувствие и безпомощност.
17 ноември 1993 г. е един велик ден. Преди всичко за Франция обаче. Която си взе бележка, че невероятен играч като Ерик Кантона изпусна шанса си да играе на Мондиал и направи така, че далеч по-невзрачни от него футболисти да станат световни и европейски шампиони.
До преди десетина години беше вълнуващо да треперим и настръхваме от гола на Костадинов. Днес вече се чудим дали днешният упадък на родния футбол не е цената на тази мимолетна радост. Определено "този невероятен, този фантастичен Боби Михайлов", както и по-голямата част от останалите герои ни излизат през носа – на всички, които тогава се кълняха в тях.
А всичко можеше да е много по-лесно. У нас сме царе на нелепите и понякога кретенски сравнения. Имаме си български Бекъм (май не е само един), български Майкъл Джексън и куп други глупави реплики. "Правим" стадиони като "на Борусия Дортмунд", а почти всичко е "уникално" и несравнимо. Един ръководител не се намери обаче, който да направи нещо далеч по-просто – да "открадне" примера на Франция и да вникне в детайлите на концепцията, след която се вдигнаха титли и която наводни с играчи Висшата лига на Англия и изобщо всеки стойностен шампионат. Етикетът на поколението от 90-те на 20-ти век дори до днес е достатъчен за договор по всяка точка на света.
"Български модел" във футбола може и да има, но няма да е свързван с титли, многомилионни трансфери и фурор на терена. Нека да ясно на тези, които за едно десетилетие върнаха футбола ни с още толкова години назад. И на тези, които не пропускат на 17 ноември да пуснат по една сълза с дежурното "няма да се върне това време".
Защото всичко започна с гола на Костадинов, но завърши… с пръста на Киряков.