Материалът е поместен в броя от февруари 2011 г. на българското издание на Four Four Two
На 2 януари 2011 г. Рейнджърс посрещна Селтик в едно необичайно трогателно дерби на Глазгоу, с което бе почетена 40-ата годишнина от трагедията на „Айброкс“. През онзи опустошителен следобед в Говън бб човека умират, а повече от 200 са ранени след меле на Стеъруей 1З, предшествано от 1:1 между двата шотландски гранда.
Това, без съмнение, е най-мрачният ден в спортната история на британската страна. През 2011-а „Айброкс“ бе разлюлян от емоции. Човекът, избран от феновете за най-великия „рейнджър“ за всички времена бившият капитан и мениджър Джон Грейг, изведе отбора на сърцето си на терена. Капитанът на Лъвовете от Лисабон — Били Макнийл, който на два пъти оглавява Селтик и като наставник, предвождаше „детелините“, преди паметта на
жертвите да бъде почетена.
Това стана броени минути преди първия съдийски сигнал, а „Айброкс“ се разтърси от вълнение, след като споменът от трагедията отпреди 40 години буквално оживя. Обикновено часове преди срещата покрайнините на стадиона гъмжат от фенове, предимно от работническата класа на Глазгоу. Много от тях носят уиски и бира със себе си, което допълнително ги сгрява.
Алкохолът обаче няма нищо общо с ужасяващите събития, случили се на „Коплънд Роуд“ през 1971-ва. Искрата е запалена от нападателя на Рейнджърс. Колин Стийн, който вкарва късен израв
нителен гол, след като малко преди това Джими Джонстън е дал преднина на Селтик.
За съжаление това не е първото бедствие, разиграло се на този стадион. През 1902-ра по време на мач между Шотландия и Англия част от дървената тераса се срутва и погубва живота на 25-има души, докато стотици са сериозно ранени. Секторите са укрепени с пръст, но стълпотворенията продължават да са огромен проблем, особено на „Стеъруей 1З“, който води до най-близката станция на метрото.
През 1961-ра двама души са убити по време на сблъсъци на „Ай6рокс“. Шест години по-късно осем човека се отървават само с травми и охлувания, а през 1969-та още 24-има са ранени, което е поредният сигнал, че трябва да бъдат взети спешни мерки. Първоначално се смята, че трагедията е предизвикана от стотици фенове на Рейнджърс, които тъкмо са напуснали своите места, ногато пада изравнителният гол. Част от запалянковците тръгват да се връщат на стадиона, за да отдадат заслуженото на своите любимци, докато други продължават пътя си към изходите. Още преди официалното разследване на мистериозния случай обаче очевидци твърдят, че изчезването на едно момче води до хаоса.
От онзи момент всеки, присъствал на злополучния двубой, има своята версия за случилото се. Един от феновете – Йън Макфий, си спомня следното: „Винаги по това време на годината се подсещам какъв невероятен късмет съм имал в онзи фатален ден на „Айброкс“. Бях тийнейджър в разцвета на силите си, но се оказах абсолютно безпомощен сред морето от хора. Изведнъж краката ми вече не докосваха земята.
Спомням си, че в един момент срещнах погледа на доста по-възрастен мъж, в чиито очи се четеше същият ужас, който бе завладял и мен. Не знам как, но просто успях да изляза от центрофугата. Имах невероятен късмет. Някои обаче нямат такъв. Сред жертвите са петима приятели на тийнейджърска выраст от градчето Маркинчин Файв, деветгодишно момченце от Ливърпул и Маргарет Фъргюсън от Фолкърк – единствената жена. Тя е била едва на 18.
Катастрофата на „Айброкс“ е най- тежкият инцидент в историята на британския футбол преди „Хилзбъро“, където 96 души загиват. Но за разлика от „Хилзбъро“ и от трагедията на „Хейзел“, където 39 човека намират смъртта си през 1985-та, събитията от Глазгоу не се предават пряно по телевизията. При отсъствието на живия ефир и днешните развити технологии като мобилни телефони, интернет и Туитър повечето хора първоначално дори не разбират какви са мащабите на бедствието. Когато информационното затъмнение започва да се разкъсва обаче, стотици се нареждат на опашки пред обществените телефонни кабинки, от които се опитват да се свържат с центъра за спешна помощ и съответно с близките си.
По ирония на съдбата именно чрез една от днешните революционни технически придобивки — You Tube (виж видеата – б.р.), може да усетим автентична атмосфера от фаталните минути. Един от коментаторите на двубоя разказва: „Страхувам се, че в източния край на стадиона лежат бездиханни тела. Паниката като че ли е обхванала всички, хората се борят за живота си. Ситуацията изглежда много сериозна, а ужасът се разраства като епидемия. Първоначалната ми информация бе, че са загинали шест човека, но последно чух за 16“.
В секцията, посветена на трагедията, в един от фенсайтовете на Рейнджърс ayeready.com са публикувани спомените на друг очевидец — Уилям Мейсън:
„Случи се по средата на пътя към изходите. Тълпата изведнъж спря да се движи, но тези, които бяхме по средата, започнаха да ни натискат и от двете страни. Бях попаднал в смъртоносен капан и в един момент се намирах почти в хоризонтално положение. Спаси ме това, че някак си успях да извия гръдния си кош и да продължа да дишам. Всички около мен крещяха и плачеха. Бяхме заклещени за едни кошмарни минути. В един миг всичко затихна, бях на път да заспя заради липсата на кислород, но един от мъжете до мен започна да ми бие шамари, за да ме държи буден. Останах в съзнание, докато полицията не ме спаси. Първо ме изнесоха на терена, след което ме вкараха в стадиона. Не можех да говоря, едва дишах, бях измръзнал и шокиран. Озовах се в една от съблекалните, около мен имаше само носилки и бе злокобно тихо. Някои от хората, които лежаха, вече ги бяха покрили. Едва тогава започнах да плача“.
По онова време Рандолф Кофи работи за Sunday People, като тъкмо е отпразнувал раждането на дъщеря си. Той е един от малкото фотографи, успели да запечатат с обективите си последствията от трагедията на „Айброкс“.
„След мача се отправих към офиса в Глазгоу – разказва Рандолф. – Тъкмо бях влязъл в тъмната стаичка, когато ми казаха веднага да се връщам на стадиона. Донато стигна там, половината от прожекторите вече бяха угасени, а мъглата от реката започваше да се стеле над съоръжението. Първите хора, които видях, бяха мениджърът на Селтик Джок Стийн и колегата му от Джърс – Уили Уодъл. Двамата изнасяха един от починалите на носилка. Вътре на стадиона смъртта можеше буквално да се усети.
Побиха ме тръпки. Телата бяха наредени в права линия, а между тях сновеше един санитар с малко огледало, който само констатираше: „Мъртъв, мъртъв, Мъртъв“. До края на живота си ще помня тази ужасна картина. Часът беше 17:40, а крайният ми срок в редацията бе 18:00. Върнах се в офиса, нъдето редакторы ми от Лондон крещеше, че имам 10 минути, за да му изпратя снимките.
Тогава си позволих да нажа една реплика, ноято никога повече не съм изричал: „Разчистете първа страница!“.
Цяла Шотландия е парализирана от шок в момента, в който се усещат реалните размери на кървавото събитие. Въпреки невероятната трагедия в страната не е въведен официален траур. Опечалените в Шотландия в началото на 70-те години се държат доста резервирано и всички говорят за уважение към паметта на жертвите, за достойнство и британски стоицизъм.
По онова време мениджърите ръководят не само футболните отбори, но и клубовете като цяло. Уили Уодъл бързо овладява ситуацията по своя начин, нато кара играчите си да посетят пострадалите в болницата. Представител на Рейнджърс пък има на всяко едно от погребенията след трагедията.
Греъм Уокър, професор по Политически науки в Кралския университет в Белфаст и уважаван историк на Рейнджърс, е написал не една и две статии по темата. Той е категоричен, че репутацията на Уодъл не само се сдобива с още по-добър имидж, но и че действията му спасяват клуба.
„Мениджърът играе много важна роля в този случай – назва Уокър. – Той е наясно, че бъдещето на Рейнджърс е заложено на карта, а очите на света са вперени в него. Уодъл държи клубът да излезе с достойнство от трудната ситуация, да покаже загриженост и чувство за такт. Освен това се справя отлично и в отношенията си с медиите – той е лицето на скръбта, завладяла Рейнджърс.“
По случая са проведени две разследвания. Едното е направено от комисията, занимаваща се с такива фатални инциденти, а другото се ръководи от експерти, грижещи се за сигурността по спортните обекти. В доклада на комисията пише, че трагедията е вследствие на фенове, напускащи стадиона, които са паднали по стълбите. Към клуба Рейнджърс не са повдигнати никакви обвинения, но Уокър смята, че този случай показва колко е било слабо управлението му: „Имиджът на „Джърс“ пострада, след като разследващите припомниха, че това не е първият подобен инцидент, и то точно в този район – на Стеъруей 1З. Така нагледно бе доказано, че шефовете на отбора не са си взели поука от предишни грешки. Клубът бе осъден и от роднини на една от жертвите да плати 26 хиляди паунда обезщетение. Най-страшно стана, когато се оказа, че в Рейнджърс не пазят никакви архиви и въобще не са си направили труда да опишат идентични инциденти от миналото.“
Уодъл настоява за пълна реконструкция на стадиона, като взема пример от Борусия Дортмунд и неговият „Вестфаленщадион“. За кратко време всички сектори на „Айбронс“ се сдобиват със седалки и от УЕФА дори дават петзвезден статут на съоръжението.
Смразяващите кръвта последици от трагедията обаче сякаш започват да избледняват през годините. Дълго време единственият символ, нойте напомня за кошмарния ден, е мальк плакет, поставен в злополучния край на игрището. Чак навръх 30-ата годишнина от катастрофата е открита статуя на Джон Грейс, която е разположена между трибуните „Бил Стрът“ и „Копланд Роуд“. Под нея има плочки, на които са изписани имената на жертвите от трите най-сериозни инцидента, случили се на „Айброкс“.
За футболистите, играли в онзи мач, дори споменаването на датата 2 януари 1971 -ва е изключително болезнен спомен. В статия, публикувана в The Scotsman през 2010 година, вратарят на Рейнджърс Колин Стийн, който пази във въпросния сблъсък, заявява: „Не обичам да говоря много на тази тема. Известно време се обвинявах, че голът в моята врата е предизвикал събитията на Стеъруей 1З.
По-късно разследването установи, че не е така, и изпитах огромно облекчение. Беше наистина ужасяващ ден… Маргарет Фъргюсън бе единствената жена сред загиналите. Знаете ли, че се запознах с нея само няколко седмици преди животът й да бъде отнет по такъв нелеп начин.
Дъщеря ми Никола тъкмо се беше родила и Маргарет дойде у дома с плюшоно мече. Беше ревностен фен на Рейнджърс и искаше да ми даде този подарък.“
Минутата мълчание преди началото на дербито през 2011-а бе уважена и от 7500-те запалянковци на Селтик, заели местата си на трибуната „Бруумлоун Роуд“. Въпреки неприязънта между двете агитки, привържениците на „детелините“ никога не са си позволявали да оскверняват паметта на загиналите. Така, както например го правят феновете на Ливърпул, когато припомнят за трагедията от Мюнхен по време на двубоите с Манчестьр Юнайтед.
В допълнение към отбелязването на кръглата годишнина бе отслужена и възпоменателна литургия, на която присъстваха приятели и роднини на жертвите, както и представители на двата клуба. Има и други инициативи, които се опитват да облекчат болката от загубата на тези 66 невинни човека.
Фенът на Джърс Джим Арчър събира средства, за да почете паметта на тийнейджърите от Маркинч: „В Деня на Свети Патрик на Маркинч на сайта followfollow.com бе качена снимка, която показваше мемориалният камък на петимата от ин Файв. Заедно с Колин Шиърър и Кели Спенсър искахме да съберем около 300-400 паунда, за да почистим камъка. Подкрепата, която ни оказаха фенове на Рейнджърс от всички краища на света, обаче бе толкова голяма, че накрая разполагахме с 5000 паунда. Затова, заедно със семействата на загиналите, решихме да поръчаме още един камък.“
Греъм Уокър смята, че феновете са тези, накарали клубът от „Айброкс“ да отдаде такъв респект на 66-имата, които така и не се завръщат по домовете си.: „Още от началото на 90-те привържениците на „Джърс“ искаха техният клуб да бъде по-активен в почитането паметта на жертвите. Ръководителите на отбора положиха усилия най-вече за обезопасяването на стадиона, но не направиха достатъчно онези мъченици никога да не бъдат забравени“.
За обикновените фенове обаче това няма как да се случи.
Момчетата, които не се прибраха
Отбелязването на 40-ата годишнина от трагедията през 2011 г. възкресява отново особено болезнени спомени за семействата на пет от жертвите. И докато паметта на останалите бе почетена на „Айброкс“, жителите на Маркинч ин Файв скърбяха за своите деца Питър Ийстън (по онова време на 13), Роналд Патън, Мейсън Филип и Брайън Тод (всичките на 14), както и Дъглас Морисън (15 г.), които така и не се връщат от Глазгоу.
Освен пари за почистване на мемориалния камък на петимата от Маркинч, Джим Арчър стартира инициативи за набиране на средства и в памет на най-младата жертва — деветгодишното момченце от Ливърпул Найджъл Пикъп, както и на единствената загинала жена — 18-годишната Маргарет Фъргюсън.
„Сега на гроба на Найджъл има черен гранитен камък, дарен от фенове на Рейнджърс от целия свят – споделя Арчър. – Когато посетихме Ливърпул, говорихме сы семейството на Найджъл. Оказа се, че по онова време е живеел в Канада. Бил е на гости на свои роднини, кото са го завели на мач. Това е била първата футболна среща, която е гледал на живо. Беше ужасно да чуем този факт.“
Болката на близки и приятели жертвите не е изтляла въпреки дистанцията на времето. Години след инцидента майката на Питър Ийстън Гизела Ийстън, дава телевизионно интервю, което пронизва право в сърцето:
„Съпругът ми Хари не искаше да го пусне на мача. Питър обаче настояваше, че ще е с по-големи от него, и ни убеждаваше, че няма от какво да се притесняваме. Тримата стояхме в и в един момент казах на Хари: Той е толкова добро момче, нека да го пуснем Тогава Питър ме погледна и заяви: „Благодаря ти, мамо“.
Не знаехме какво се случва, докато не чухме сирените
Легендата на Селтик Томи Гемел разназва как една футболна вражда е забравена в името на солидарността
„Не мога да повярвам, че от тогава изминаха цели 40 години. Ако си спомням правилно, Били Макнийл беше контузен и аз изведох Селтик с капитанската лента за първи и единствен път в живота ми. След мача се прибрахме в съблекалните и не знаехме, че се случва нещо ужасно, докато не чухме сирените.
Нямахме представа доколко е сериозно и после изведнъж някой влезе при нас и ни каза, че навън е истински кошмар. Това бе катастрофа във всеки смисъл на думатаИграчите на двата отбора вървяха рамо до рамо по време на шествието от катедралата „Сейнт Андрю“ до катедралата на Глазгоу. Това бе най-малкото, което ние, футболистите на Селтик
можехме да направим в случая.
Не само ние, но и част от нашите фенове дойдоха да си вземат последно сбогом с жертвите. През всичките тези години 2 януари си остава ужасно тъжен ден, а болката така и не отшумява“.