Един много по-различен мач (видео)

Начало » Един много по-различен мач (видео)


България си има Левски – ЦСКА, а Сърбия Црвена звезда – Партизан. Колкото и някакви временни явления да се боричкат между големите, това са стойности, които остават константни във времето. У нас чиновническа неадекватност остави феновете без Вечно дерби близо за около година, но на Запад от границата нещата не стоят така.

Очевидци са категорични, че говорим за нещо съвсем различно от сблъсъка между „сини“ и „червени“. Който не в бил свидетел, вероятно няма как да го разбере.

Плановете ми да се отправя към Белград датираха още от края на миналата година, а подготовката за дербито започна отдавна. Разбира се четири дни преди това всичко се разби на пух и прах, след като организаторите обявиха, че го местят с ден по-късно, от съображения за сигурност и заради планиран митинг на някаква периферна политическа партийка. По-малко от 24 часа след това мачът се върна на предишните си дата и час, но анонсът за някаква ненормална за нашите футболни разбирания обстановка вече бе направен.

Тръгвам сам за Белград, като съм си направил точна програма по часове. Нарушавам я още в началото, тръгвайки с час по-рано, което се оказва всъщност добър ход, тъй като излизането от София не е лесно. Вече на сръбска територия митничар ме пита къде отивам и за допълнително подсигуряване ми задава въпроса в колко часа е мача. Всичко е точно.

Тумбата с български коли се разпръсква някъде около Пирот. Сърбите, които не са „европейци“ като нас, работят здраво по довършване на магистралата, която ще свали пътя до Белград с минимум час. Иначе дупки по пътищата не се виждат. Лично търсих такива и далеч от аутобана, опознавайки западната съседка и малките селца. После чух, че имало. Явно обаче добре ги крият. Хората пък са великолепни и винаги готови да помогнат на изгубил се шофьор.

В столицата текат усилени ремонти точно около стадиона на Звезда. Местното Данче пипа здраво и огромен район във Вождовац е недостъпен. Всичко свършва благополучно обаче.

В събота по улиците на Белград не се вижда нито местният Йоло Денев да призовава сръбския Тангра, нито пък на някой му пука за политика и митинги. Че има вечно дерби се разпознаваше пък основно от пресата.

„Няма опасност от инциденти. Това беше преди години, сега на стадиона ходят деца, набор ′93-′95“, успокоява ме някъде толковагодишен продавач на сувенири в Калемегдан, а аз още повече се „притесних“, че нещата не отиват на мирен мач.

Решавам да прочета какво пишат за мача в „Спортски журнал“. Имат си специална притурка с даже прекалено много информация. Основните акценти – всички искат мирно дерби! Хайде де… Бандаловски пък се изказал през седмицата – не познавал играчите на Звезда, с което малко така… ги обидил. На стадиона щели да грейнат нови лампи. Играчи от двата отбора пък приятелски си разменят майтапи на страниците, друг признава, че често пие кафе със състезатели на съперника.

Дума да не става за 0:0, кълне се играч на Партизан. Става ясно, че от 20 години „гробарите“ нямат дузпа в дербито. Те пък са спокойни, че са свикнали и ще бият и без нея.

Разбира се, намесват се и местни красавици, които чуруликат на страниците, обещавайки пълна подкрепа на любимите си отбори. И по-късно ще стане дума – някак по-висока класа са местните „лепотици“, Бога ми.

Четири часа преди срещата се заприказвам в градинка до стадиона със спортен специалист, предрешен като стар събирач на алуминиеви кутийки от бира (Това съм аз, Льоклер). Разговорът беше безпроблемен и се въртеше около близките езици и славянското начало, но всичко приключи с въпроса „как върви българското първенство по… кегли?“. Докато мигах се чудих какво да отговоря, на помощ ми се притекоха полицаите, които учтиво ни помолиха да се преместим, тъй като обстановката става все по-рискова.

Около стадиона вече гъмжи от полиция и стюарди. Първите кротко се събират на групички, вторите чинно слушат указанията на организаторите си. Всички са много учтиви и упътват с готовност. Не гледат лошо и кисело, нито пък с подозрение, някакъв съмнителен тип, говорещ малко сръбски и с раница на гърба.

Около 40 минути преди мача нищо около „Мала Маракана“ не ме кара да тормозя ума си с асоциации за така модерното у нас напоследък „напрежение“. Фенове на Партизан кротко се облекчават в градинките и от време на време се чува по някой боен възглас.

На стадиона влизам без проблеми, без глупави претърсвания и без въпроси „какви са тези ключове?“ и „защо ти е това?“ (за малкия шоколадов бар от известна марка). Точно 25 секунди по-късно всичката нагласа, че отивам на добре организиран мач, отива на „п… си… таковата“, т.е. – по дяволите. Пресложата представлява четири дълги реда, на които за са седнеш в средата, трябва да вдигнеш всички преди това по пътя си, няма номера на местата, а надписите „press“, са лепени с тиксо някъде в края на първото десетилетие на века.

„Сядай, където намериш“, обяснява ми индивид, който ако е журналист, ще си изям чорапите, с които бях на около 20 километровата обиколка в Белград предиобед. Оглеждам се и… всъщност всичките дечурлига около мен и хора, облечени с екипи на Звезда, усърдно припявайки химните на отбора, едва ли са журналисти.

Криво-ляво място се намира. Запознавам се с германец отляво и млад фен на Звезда отдясно. Радвам се на прилично запълнения стадион (Над 44 000 по данни на пресата на следващия ден), от който празни са само двата буферни сектора.

Десет минути преди мача обаче започва войната, което чинно споделих в социалната мрежа. Кисели „делии“ (феновете на Црвена звезда) се заядоха с полицията и настъпи хаосът. Събитията бяха условно между секторите Г и В. От далечната страна на В да не останат назад се погрижиха и към 100 „гробари“. Полетяха седалки… Местната полиция обаче явно мисли креативно, тъй като мина в настъпление едва, когато видя, че оръжията на навиячите се изчерпват. След това, подпомогната от жандармерията, изтика хулиганите, оставяйки порутен край на сектора и белееща се буква Е (от ДЕЛИJE).

Всъщност горещо е било и извън арената, както се разбра от новините и видео-репортажите.

„У нас в Германия, този мач вече щеше да е прекратен“, доверява ми колегата до мен. Слушам го и неволно се връщам в мислите си към онзи ивент в Перник, когато половината бетон от трибуните беше хвърлен на терена на един мач с Левски…

В цялата суматоха никой не забеляза излизането на отборите на терена, както и прибирането им по решение на главния рефер. Мачът започна с 42 минути закъснение, когато Слава Богу, агресията бе овлядяна.

След това битката по трибуните продължи, за щастие с малко по-мирни средства. Тук трябва да отбележим, че задръстените типове в нашето БФС определено ще изкарат поне едни 50 бона от глоби за пиротехниката, която се видя на трибуните. Да, и с нея се попрекали, но по-голямата част беше за създаване на недостижимо настроение.

Надпяването пък е нещо, за което трябва да се говори отделно. Непрекъсната „комуникация“ между двата крайни сектора, песни и скандирания. Разбира се, обидите към съперника бяха доста, но това е част от играта.

„Този мач е ясен, 0:0“, споделям на германеца някъде в петата минута на мача и той се съгласява. На терена се играе малко по-слаба продукция от тази, която ни представят Марек и Хасково, значи нещо като българската Б група. Отвратително безинтересен футбол, спасен само от многохилядното присъствие на трибуните.

Съдията не е кой да е, а Милорад Мажич. Водил е този мач вече осем пъти и е куче. Освен, че успокои нещата с отлагането на мача, бързо вдигна и по един картон в началото, с което взе страха на играчите. Едните разбраха, че някак „не е удобно“ да се рита, другите пък „че трябва да си затварят устите“.

Партизан са по-добри, очевидно е, че ще станат заслужено шампиони (а след това вероятно заслужено пак ще ядат бой от Лудогорец). Звезда пък имат стабилен вратар и някакъв странен играч от Антигуа и Барбуда, който освен че скачаше и печелеше всяка първа топка, не показа нищо повече. Ден след мача виждам и оценката му – най-слаб от всички и според сръбските колеги. Иван Бандаловски – стабилен. Никакъв шанс за съперника отзад, а за предни позиции явно нямаше зелена светлина. И той няма висока оценка, но се признава, че е свършил работата си.

Вратарите – на ниво, защитите – определено внимаващи за фрапантни грешки. Халфове почти не се видяха – топката рядко оставаше в средата, а 3-4 поредни паса си бяха събитие.

Както и да окачествяваме най-големия мач на Сърбия обаче, някой от тези на терена до месец -два като нищо ще премине за 10-15 млн. в европейски гранд. Въпрос за домашно на нашите, местни разбирачи.

Народът около мен започва леко да се изтегля 5-10 минути преди края. Явно за да избяга от „гужвата“ (навалицата) в края. Руса красавица събира очите на останалите по местата си. Повечето се съгласяваме, че минаването й покрай нас е едно от събитията на вечерта. Да ме извинява Анита Мейзер, но и жените им на сърбите по-ги бива.

Поемам към хотела, обграден от фенове на Партизан. Звучна псувня на развеселен запалянко по телефона взривява положително настроението. Суматохата вече я няма, емоциите утихват.

На следващата сутрин тръгвам обратно. Чудесен път, приятно време. Разбирам, че наближавам България по малоумните изпреварвания срещу мен, дело на наши „състезатели“. Стават все повече, особено преди Пирот.

Сещам се, че благодарение на „умните глави“ в БФС, България близо година няма да има вечно дерби. Да, то също е рисково, но пък е нещо, което винаги е интересно. BGfootball.com бе първата медия и една от малкото изобщо, предупреждаващи, за това което се случи. Не ни трябват шест, нито четири, две на година за шампионата са достатъчни.

Звезда – Партизан обаче е друга работа. Изживяване, което вероятно може да се съпостави само с… Партизан – Звезда. Ще го видим и него следващия сезон.