2016-05-22 12:13:00
Стоичков дойде, видя(хме) го, и (отново) победи. Както никога отворен към хората, скроен твърде широко спрямо старите си "приятели" от медиите и неповторимо признателен към всички, които имат честта да са негови приятели.
42 000 зрители го видяха на живо, малко размазано от капките над София и от сълзите в очите си. Видяха Стоичков, който заряза шоуто и направи близо тричасова равносметка на футболния си живот.
Всичко на стадиона беше символ. От космически пленителната музика идваща от каба гайдите и посланическата ни песен "Излел е Дельо Хайдутин", през трогателното събиране на българския и барселонския дрийм тиймове, поклона пред непрежалимите Трифон и Йохан, до пленителния фойерверк за довиждане и типичния, по стоичковски коментар по адрес на "тюфлеците", които не го уважиха.
За последните – по-добре че го нямаше Марадона или Роналдиньо. Всички щяхме да сме изкушени от тях, а не от героя на България. И ако те вече са в черния му списък, то значи са и в нашия.
В петък на Националния стадион Космос и Земя бяха заедно, събрани от магическия звук и ангелския глас, във възхвала на другия голям роден посланик – Стоичков. Силата на България, подсилена от делото на националните герои и будители, един от които е и самият футболист. Умишлено не казвам бивш, защото всяка секунда на терена показа, че Камата няма да забрави лесно "как се правят нещата" на зеления терен.
А няма ли символика в обединението на стадиона? И мъдрата му и стоическа безразличност към опитите за обратното. Да, Стоичков е герой на ЦСКА и винаги е бъде. Но дори и най-яростните му идеологически противници са лели щастливи сълзи когато шиеше гол след гол в САЩ през 1994. Както и другите, които се радваха рамо до рамо с поддържниците на Боримиров или Сираков. Едно от достойнствата на бенефиса беше липсата на хореография. Както беше и в годините, когато Стоичков ни радваше на домашна сцена. Прекрасно е да няма бомби и полицаи с каски на пистата, прекрасно е 42 000 да се чувстват обединени от националния герой.
Нека да не сме претенциозни към изпълнителите. Михайличенко и Беланов… от времето, когато още нямахме представа кой е ван Бастен и през 1986 и 1988 бяхме впечатлени и поддържахме СССР. Или може би ексцентричните Карлос Валдерама и Хорхе Кампос. Кой да ти знае преди 20 години, че с помощта на мобифон ще можем да запечатваме толкова лични мигове. Видяхме Паоло Малдини, Папен, Албертини, Хаджи, Тото Скилачи… Не се уплашиха от пороя и бяха до героя на вечерта точно както в онези години. Едните рамо до рамо с него с мисъл за успеха, другите – решени на всичко противници в спортсменската битка.
Шоу на терена нямаше, но може би нямаше да е честно. Душата на атракцията гледаше от небето и безбройните капки дъжд вероятно бяха смесени със сълзите на непрежалимия Трифон Иванов, който със сигурност гледаше отгоре. Едва ли на стадиона е останало сухо око при гледката, в която големият лидер Стоичков не може да сдържи емоцията си. Преди началото на мача заради Туньо и по-късно, заради човека, който му даде онзи микроскопичен миг на шанс, от който се възползват само най-достойните – Йохан Кройф.
Вдигането на Купата на Шампионската лига беше екстра и емоция, която без да се случи на Уембли и без Стоичков да седне пред членове на кралското семейство (и до ден днешен не знам кой видя Кралицата там б.а.), някак не е същата. Но зарадва хората.
"Никой да не спи" и Nessum Dorma от Турандот, изпълнена великолепно от Тончо Токмакчиев с поредната, макар и не съвсем търсена символика. И накрая грандиозната заря. В чест на вечния победител. Аранжирана и демонстрирана по начин, който спира дъха и на най-предубедения.
Стоичков е всичко друго но не и символ на последователност и логика в действията и настроенията. В състояние е да те накара да се влюбиш в него или да го намразиш само след една негова дума. Някои казваха, че променили отношението си след като гледали филма за него. Изкуството на дубли и монтаж по-скоро могат да ни пратят в нереален звезден свят. Но в петък, на Националния стадион, всичко беше истинско. А най-истински беше Христо Стоичков.