2015-06-21 19:45:00
Антонио Салас Кинта, известен като Аниете, избра кинтите. И както казаха мъдро ръководителите на Левски – не можем да му се сърдим. Но пък и няма да му се молим.
Антонио Аниете далеч не е сред най-добрите чужденци, играли за Левски, но вън от съмнение е, че той бе любимец на публиката. Категоричните оценки за представянето на испанеца при сините не са положителни, но истината е, че на фона на почти никаквата, на моменти отчайваща игра на отбора през последните години, Аниете се открояваше.
Антонио няма фигура на типичния нападател, нито пък има излъчване и присъствие. Той като че ли се мотаеше по терена незабелязано и се набиваше в поглед само тогава, когато му хрумнеше на направи нещо интересно. И независимо дали му се получаваше, винаги обираше аплодисментите.
Футболисти, които с две докосвания, независимо дали са финтове, пасове или удари, взривяват публиката, няма как да останат незабелязани. И няма как да не получат специални скандирания. Аниете дойде от второто ниво на футбола в Гърция, което не е нещо, за което да се хванеш. И съвсем нормално първите впечатления от него на „Герена“ не бяха добри като се има предвид, че в този момент Левски отново нямаше отбор, а нямаше и сериозен треньор. Пепе Мурсия отнесе лека порция критики за привличането на сънародниците си Аниете и Бедоя, които предизвикаха първоначална вълна на съмнения с крехката си физика.
От двамата испанци публиката си хареса Антонио, защото вкарваше голове. Иначе Бедоя е по-комплексен и полезен футболист – поема топката от задни позиции, нагърбва се с изнасянето, с организацията, а след това като наближи Аниете, двамата си разцъкват и стигат до голови ситуации. Само, че Антонио доста се пестеше в дефанзивна фаза, за разлика от крехкия Бедоя, който се раздава и когато топката е в другия отбор.
Аниете обаче изглежда някак си по-футболно – косата му явно никога не е виждала гребенче, бръсненето при него явно е веднъж месечно, а стила му на обличане е леко небрежно-размъкнат. При голове той прави интересни за публиката жестове, а всичко това нямаше как да не го облече със специален статут от запалянковците на сините. Или казано с други думи – като спортно-технически качества Антонио не е топ-ниво, а е точно като за Левски и точно като за съперници от втората шестица. Щом той до последно увърташе на сините, значи опашката за неговия подпис не е била голяма, но това е друга тема.
Феновете изпитваха нещо повече от симпатии към Аниете. Голът срещу Лудогорец на полуфинала в последната минута, красивото прехвърляне на вратаря на Марек, попадението във финалния мач за купата и няколко избухващи отигравания бяха достатъчни за взискателната публика на Левски да излъчи поредния си любимец. А привържениците на сините се стремят да винаги да си намерят някой, към когото имат по-особено отношение.
Само една пролет и то без никакви трофеи няма как да е достатъчно, за да си си скубят косите запалянковците. Той бързо стана любимец, но и бързо ще бъде забравен. Все пак Левски имаше Гара Дембеле, имаше Жоазиньо, а и да не се връщаме по-назад към онзи приказния отбор, в който Аниете нямаше да помирише титулярната фланелка.
Желю Станков/Тема Спорт