2018-11-19 16:40:00
Бронзовият медалист от САЩ′94 Пламен Николов гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+. Трикратният шампион с Левски разказа за някои интересни епизоди от кариерата си.
– Новият сезон донесе много повече оптимизъм. Към днешна дата как виждаш като проценти шансовете на Левски за шампионска титла?
– На този етап шансовете са големи. Като процент не мога да кажа, защото все пак три отбора водят в борбата, без да изключвам другите тимове Берое и Ботев. Но първите три отбора са с явно превъзходство пред другите като организация и като футболисти. Мисля, че все още са останали нотки от поведението на тима през миналия сезон. Виждаме, че Левски прави доста добри мачове с агресия в атаката и отбелязване на голове и продължава да атакува, дори когато срещата е спечелена. Но като сложим от другата страна мачовете с Черно море за купата и за първенството, гостуването на Локомотив (Пловдив)… Левски все още не е на нивото да обръща срещите, манталитетът на победител не е изграден докрай в този отбор, за да може при една случайно създала се ситуация, при която противникът поведе, след това Левски да продължи възхода си и да успее да спечели.
– Въпреки че си определян в четири поредни години за най-добър вратар в българското първенство, в кариерата си и ти си допускал грешки. За пример мога да дам тази срещу Люцерн през 1992 г.
– Това е грешка, която и досега стряска сънищата ми! Отборът успя да победи с 2:1. Но ето – допуснах грешка и то в началото на срещата. При едно безобидно центриране, при 100 центрирания, 99 пъти ще хвана топката. Но аз я изпуснах и зад гърба ми имаше футболист, който отбеляза. Така Люцерн поведе в срещата. При 1:0 имаше едно положение, което успях да спася, но вече не се говори за него, а за гафа. Успяхме да победим, но на реванша загубихме с 0:1 и отпаднахме. Тази грешка при мен се оказа фатална. Всеки вратар прави грешки, но сега те са малко повече и нагнетява напрежение.
– Как излезе от този гаф? Как го преодоля?
– В следващия мач бях отново на вратата. Продължих и така.
– Трудна ли беше адаптацията в Локомотив (София)? Тогава трябваше да се бориш за титулярно място с Румен Горанов…
– Изобщо не съм мислил за титулярното място. Дойдох по време на военната служба. Бях в Горна Оряховица, ЖП войски, изтеглиха ме в Дряново. Бях играл една контрола същото лято между Локомотив (София) и Локомотив (Дряново). Явно съм показал някакви качества и бях привлечен. Първата година изобщо не мислил да се боря за титулярно място, защото Румен Горанов си беше титуляр. През 1981-1982 г. вече по-сериозно влизах в отбора. Дори бях на финала за купата на Съветската армия, която спечелихме и ни даде възможност да играем с Пари Сен Жермен за КНК. След това пък се завърна Кольо Донев от Академик. Прекарах три-четири години като желязната резерва. Разделихме едно първенство с Донев, след това той отиде в Етър, а аз останах титуляр до 1991 г. Тогава трябваше да пътувам за Испания и да премина в един втородивизионен отбор, но не се получиха нещата.
– Защо?
– Ако си спомняте, тогава в Примера дивисион разрешиха четирима картотекирани чужденци да бъдат на терена. В Барса бяха Куман, Лаудруп, Вичге и Стоичков. А в Сегунда дивисион останаха само трима. Паламос е сателитен отбор на Еспаньол. Двама бразилци и един аржентинец бяха в състава и нямаше как да бъде картотекиран четвърти чужденец. Прибрах се в България. Локомотив вече беше взел Антонио Ананиев и нямаше място за двама добри вратари, а вече бях на 30 години. Тогава дойде поканата от Томас Лафчис да дойда на „Герена“. Разбрахме се за пет минути. Първият мач беше срещу Берое.
– Кой е паметният ти мач с екипа на Левски в тези години? На какво се дължеше доминацията на "сините" в периода 1993-1995 г. – три шампионски титли?
– Този отбор можеше да стане шампион още през 1992 г. с Илиян Илиев, Мъри Стоилов, Наско Сираков, Боримиров… Следващата година се надгради с футболисти и взехме титлата. След това дойде Цанко Цветанов във времето на Гошо Василев. Така този отбор беше най-силният в нашето първенство в тези две-три години. Факт е, че осем човека от този тим бяхме на световното първенство, извикани от Димитър Пенев.
– Вчера се навършиха 25 години от паметния мач на "Парк де Пренс". Къде го гледа?
– Вкъщи, защото бях малко в обтегнати отношения заради един друг мач на националния отбор преди това. Две години бях в тези квалификации – и във Финландия, и в Швеция, и с Франция тук. На мача с Австрия трябваше аз да изляза титуляр, тъй като Боби Михайлов имаше някаква контузия в ръката. При една безобидна топка на първата тренировка във Виена, получих травма на лявото си коляно, което ми беше проблемно от преди това. Кракът ми се наду. Там бяха и проф. Шойлев, лека му пръст, и други доктори. Нямам представа откъде е достигнала информацията до Пенев и Гевренов, който по-късно ми призна в Америка, че е дошла информация, че съм се уплашил от тази среща. След този мач не бях викан в националния отбор до световното. Така е било отредено. Вторият ми полусезон в това първенство също беше добър. Станахме отново шампиони. На 80-годишнината на Левски играхме една среща с Байерн (Мюнхен), в която направих доста силно първо полувреме. Скоро гледах този мач в интернет. Може би това надделя да бъда извикан в групата, която започна подготовка за първенството. Това ми беше достатъчно, защото бях уверен в собствените си сили, че бъда ли извикан един път в този отбор, няма да пропусна шанса.
– Трудно ли ти беше да си в сянката на Борислав Михайлов?
– Всеки вратар иска да играе. Но Боби се доказа във времето със своите над 100 мача за националния отбор. Вече беше участник на едно световно първенство, играеше в чужбина и направи доста сериозна кариера като вратар. Така че и трудно, и лесно, защото знаех, че има кой да вади кестените от огъня. Може би на някои мачове съм пропуснал шанса си, както в Австрия.
– Прокрадна ли ти се мисъл за разгром, когато при 0:4 срещу шведите в малкия финал, излезе вместо Михайлов?
– Не, учудващо тогава нищо не мислех. Много бързо се развиха нещата. Играчите, които бяхме на пейката, излязохме на терена и разгрявахме. Биеха удари, дузпи, центрирания, за да поддържаме тонус и да сме готови за влизане в игра. Точно в този момент пристигна Краси Борисов и каза: "Бързо връзвай обувките и слагай чорапите!" Викам: "Краси, спокойно. Какво става?" А той: "Трябва да влизаш!" Казах: "Добре, без вратар не можем да почнем, така че може да ме изчакат." Сложих корите, стегнах обувките, ръкавиците. Докато свърша тази работа, съдията даде сигнал и започна срещата. Някак неусетно минаха тези 45 минути. На други срещи имаш време да помислиш, но в това полувреме нямах време да мисля. В един момент съдията даде край на мача и всичко приключи.
– Кой е кръстник на прякора ти – "Пинко Розовата Пантера", анимационниятгерой от едноименния филм?
– Не знам. Някъде почнаха с това "мяташ се като пантера"… По-скоро "Пантера" ми викат, но не обръщам внимание на това нещо. Все пак може би това е породено и от рефлексите, които съм имал навремето. Сега са поотслабнали малко но…
– Как гледаш на факта, че Георги Петков на 42 години е национал на България?
– Добре, защото показва, че кариерата на един вратар може да продължи доста дълго. Но и не толкова добре, защото няма хора да го изместят. В кръга на шегата, с Гошо Петков се виждах преди 10-15 дни и му казах, че в последните кръгове ще взема да изиграя пет минути за някой отбор да му бия рекорда и да трябва да играе още 15 години в „А“ група! Имам само 5-6 кг отгоре.
– А какъв баща си? На колко години са децата ти?
– На 16 и на 15 години са. Демократичен съм, но все още не мога да се адаптирам към някои неща във времето на технологиите, към начина на живот, който се води в момента. Дразнят ме понякога с постоянното си боравене със смартфоните, с чатенето, а и прекарват доста време пред компютъра. Спортуват – Йоана играе волейбол, а Стивън е футболист в София Спорт. Шегувам се, че той има доста тежка задача – да вкара толкова голове, колкото са вкарали на баща му, а това е непосилна задача за него. Не пропуска да отбележи в мач. Не бих казал, че е футболист от най-висока класа, но не е и от най-ниска. Оставил съм го сам да прецени, дал съм му насоки какво трябва да прави във футбола. Оттам нататък бъдещето е негово и той ще реши как да процедира.