Оливър ХОЛТ/Daily Mail/Тема Спорт
Кевин Кийгън, момче от миньорско семейство в Южен Йоркшър, което започва кариерата си в Скънторп и впоследствие покорява Европа, бе един от най-великите футболисти, които английският футбол някога е създавал. Но неугасимата страст, която гореше в него, му отреди толкова важно място в сърцата на хората.
Като футболист го наричаха Могъщата мишка и прякорът му пасваше. Той бе малкият човек, който никога не се отказваше.
Дребният мъж, който постигаше много повече, отколкото се очакваше от него. Момчето, което не прекланяше глава пред никого. Може и да бе нисък на ръст, но в гърдите му туптеше най-голямото сърце, което английски футболист някога е имал.
Понякога изглежда, че времето е избледнило спомена за това, колко изключителен футболист бе Кийгън и как се превърна в пионер и проправи пътя, ставайки първият от нашата родина, играл на финал за КЕШ както с английски, така и с чуждестранен клуб – в неговия случай Ливърпул и Хамбургер.
Понякога изглежда, че посредствеността на Англия в годините, когато той бе на върха на кариерата си, както и славата и обичта, които спечели като мениджър, особено в Нюкасъл, са засенчили факта, че той остава единственият англичанин, печелил повече от веднъж „Златната топка“.
Кийгън я взе в две поредни години по време на престоя си в Германия – през 1978-а и 1979-а. За сравнение, това го поставя редом до Франц Бекенбауер, Алфредо ди Стефано, Карл-Хайнц Румениге и бразилеца Роналдо в пантеона на великите играчи. „Вероятно съм най-обикновеният футболист, който я е печелил два пъти“, заяви Кевин в скорошно интервю.
Но в Кийгън нямаше нищо обикновено. Всеки, който някога го е срещал, гледал го е как играе, слушал го е да дава пресконференция след мач като треньор, знаеше това. Той бе необикновен човек. Бе буйство от цвят и пламък в един сив свят.
В спорт, в който на футболистите се казва да държат устата си затворена и емоциите си под контрол, той даваше пълна воля на чувствата си и хората го обичаха заради това.
Популярността му нарасна още повече, когато участва в предаването на Би Би Си Superstars (б.р. – Суперзвезди), излъчвано през 70-те и 80-те години, в което спортисти се съревноваваха помежду си в поредица от различни дисциплини. Думата суперзвезда днес се използва прекалено често, но ако някой човек някога е отговарял на това определение, това бе Кийгън. Той бе атракция от глава до пети. Съчетанието между силата на телевизията и динамиката на неговата личност го превърна в една от първите футболни икони на новата епоха.
Дори сред всичко, което постигна на терена, онова, което го направи толкова обичан от хората, бяха сърцето и душата му. Страстта озаряваше живота му. Той не можеше да я сдържа и ние го обичахме заради това. Неговата страст ни даде някои от емблематичните моменти, с които го помним. Боят с капитана на Лийдс Били Бремнър в двубоя за Чарити Шилд през 1974-а, след който и двамата бяха изгонени, бе един от тях.
Кийгън започна кариерата си в Скънторп, преди да бъде забелязан от мениджъра на Ливърпул Бил Шенкли. След това се утвърди като звездата на отбора, спечелил КЕШ под ръководството на Боб Пейсли през 1977-а. Когато през същото лято Кевин премина в Хамбургер, мнозина смятаха, че това ще сложи край на хегемонията на Ливърпул.
Червените обаче привлякоха футболист на име Кени Далглиш, който впоследствие повтори успехите на Кийгън и постигна дори повече.
След това дойде падането му с велосипед в Superstars. Инцидентът бе тежък. Кийгън, който по онова време бе близо до върха на силите си като футболист, получи порезни рани и ожулвания, но въпреки това отказа да се предаде. Състезанието бе започнато отначало и Кийгън спечели. Това бе най-великият момент в историята на предаването.
След това дойде най-прочутата тирада в историята на английския футбол. Изпитвайки болезненото отчаяние от това, че Ман Юнайтед на сър Алекс Фъргюсън се приближава към титлата, след като бе заличил преднината на прекрасния му Нюкасъл, Кийгън избухна пред Sky Sports след победа като гост над Лийдс на „Елънд Роуд“ в края на април 1996-а. „Все още се борим за тази титла – почти извика Кевин към камерата с треперещ от гняв глас, докато сочеше и размахваше пръст. – А той, Алекс Фъргюсън, трябва да отиде в Мидълзбро и да постигне нещо. И ще ви кажа честно – ще ми хареса, ако ги победим!“
Това само допринесе за легендата на Кийгън. В него имаше нещо великолепно неопитомимо, нещо красиво непредвидимо, нещо свободно и необуздано. Той все още бе Могъщата мишка. И все още е обожаван в Нюкасъл.
Всъщност може би никъде не го обичат повече. Обожават го заради гордостта, която донесе на града, заради начина, по който възроди клуба, и заради насладата от красивия футбол, който джордитата играеха под негово ръководство.
Онзи отбор бе създаден по негов образ и затова бе брилянтен, зрелищен и спиращ дъха, но също така бе крехък. И не успя напълно да се справи с неумолимостта на Ман Юнайтед. Всеки неутрален привърженик обаче отчаяно искаше Нюкасъл да спечели титлата през онзи сезон. И това до голяма степен се дължеше на Кийгън.
В него нямаше нищо престорено. Той не си правеше труда да прикрива какво чувства. Нито какъв е. Всичко бе на показ, всички емоции бяха изписани върху лицето му. Щеше да бъде най-лошият покер играч на света. Той не бе човек, който пази мислите си за себе си. Нито човек, който запазва самообладание. И отново го обичахме още повече заради това.
Кийгън бе възвишен футболист в Ливърпул и Хамбургер, а след това и в късното лято на кариерата си в Саутхемптън и Нюкасъл. Нарочно използвам израза късно лято. В Кийгън никога нямаше нищо есенно. Футболът му не пожълтя и не увехна. След последния му мач за Нюкасъл – бенефис срещу Ливърпул, той бе откаран от терена на „Сейнт Джеймсис Парк“ с хеликоптер. „Ауф Видерзеен, Кев“, гласеше посланието на таблото пред трибуната „Галоуейт Енд“ в онзи ден през май 1984-а.
А сега е време отново да се сбогуваме с него. Ауф Видерзеен, Кев, и ти благодарим…