2012-10-10 15:38:00
Крум Милев откроява две титли от 11-те, които е спечелил като треньор
Когато спечелиш не една, а цели 11 титли като треньор, 9 от които поредни, победата сякаш става навик. Крум Милев обаче винаги е откроявал две от тях – първата през 1951 г., когато въвежда новаторски методи на подготовка в родния футбол, и онази през 1957 г., дошла с неимоверно усилие на волята срещу устремен към подвизи съперник – Локо Сф. Палаврата отдавна е намерил вярната формула за успеха през 50-те – несменяем състав от звезди, подсилван всяка година от един, най-много двама обещаващи таланта, за които е изключително трудно да пробият статуквото в стартовата единадесеторка. През онзи сезон това разбира чудесно и голмайсторът на републиката през 1956 г. Павел Владимиров, който рядко попада сред титулярите, вкарва само две попадения и в края на годината поема обратно към Перник. Дори Никола Ковачев-Тулата започва славната си кариера с… автогол на „Армията“, довел домакинско 0:1 от пловдивския Спартак във втория кръг на първенството, което е подложено на поредния експеримент, този път за добро.
Производственият принцип на управление на клубовете завинаги е пратен в ъгъла на историята, а недомислието по съветски образец, наречено Доброволни спортни организации, е захвърлено в кошчето за отпадъци. Връщаме се към топлата вода, която футболният свят отдавна е открил – клубове на териториален принцип. Изключенията са няколко ведомствени клуба – свързаният с армията ЦСКА, милиционерските отбори с името Спартак и студенският Академик. Другите с радост се освобождават от оковите на натрапените им от властта имена. На 4 април 1957 г. Ударник връща изконното си название Славия, седмица по-късно се възражда Левски, а Динамо остава само лош спомен от синьото минало. СКНА от Пловдив и Варна се преименуват на Ботев, Торпедо от Русе вече е Дунав, Червено знаме от Дупница – Марек.
Напред ЦСКА, след него останалите, тази скучна картинка е на път да бъде взривена през 1957 г. от преливащия от амбиции Локо Сф. За първоначалната искра е необходим един ексцентричен треньор. Червените-черните го намират, спомняйки си за 1952 г. Тогава тимът е първи на полусезона, воден от любопитна фигура – Александър Попов-Врабчо, който скромно твърди за себе си, че първи в света се е отказал от традиционната схема „дубълве-ем“ на Хърбърт Чапмън за сметка на революционната 4-2-4 с двама централни бранители. След това, неизвестно как, го копирали и законодателите на футболната мода – бразилците. Локомотивът му обаче изпуска парата през втория дял и той бързо-бързо е сменен, за да бъде върнат на поста през втория полусезон на 1956 г.
Следващата година е неговата. Първата му работа е да изхвърли от състава амортизираните кадри – чистката му помита цели 16 футболисти, и да прелее свежа кръв, като отборът се изгражда около опитния Коце Благоев. Врабчо смело залага на младите и почти неизвестни имена. Безспорният му удар е привличането от Казанлък на лявото крило Спиро Дебърски, чийто старт в елитния ни футбол е главозамайващ – два гола за драматичното 3:2 срещу Спартак в Пловдив, вторият със задна ножица. Благоевградчанинът става основен реализатор през сезона с 11 попадения, но добре му пригласят новодошлите Стоян Стамов – 10 и Димитър Дешев – 8.
Врабчо е в стихията си – чертае схеми на специални тетрадки и после дълго обяснява на своите избраници замислите си с тебешир на черната дъска. А за да се чуват ясно наставленията му на тренировъчното игрище води заниманията с микрофон в ръка. „Лудостта“ на дипломирания архитект е възнаградена с 4 поредни победи в първите 4 кръга, последната срещу Левски с единствен гол на Коце Благоев още във втората минута. Локо Сф продължава по същия луд начин – следват три поредни загуби „на нула“ от Спартак Пл, Славия и шампиона ЦСКА, след което нови 4 победи и първо място след пролетния дял на първенството с точка пред червените.
Някъде там, в първите дни на юли, на „Армията“ се случва събитие, описано в автобиографията на Крум Милев. Човекът, който сам прави разборите в червения клуб този път е поканен на такъв от своите възпитаници. Спонтанната инициатива се заражда отдолу и е породена от горчивината заради второто място във временното класиране. Събранието на потните футболисти веднага след изморителна тренировка е импровизирано и тече дълго преди в съблекалнята да бъде поканен Палаврата. Става капитанът Стефан Божков и се обръща към треньора: „Локомотивци водят в класирането, ние сме след тях. Наистина само една точка, но това не е редно. Ние допуснахме три загуби, които ни влошиха положението. Но ние решихме, другарю Милев, да не загубим до края на шампионата нито една среща. Нито една! Ще умираме ли на терена, ще възкръсваме ли веднага, какво ще правим – това си е наша работа. От тебе искаме само едно – да ни повярваш, че ще го сторим!“. „Това са 11 мача, бе, как така да не загубим нито един“, скача от мястото си негов съотборник. Другите го парират с думите, че ако се страхува, по-добре да си ходи. Те просто отказват да повярват, че могат да бъдат втори.
Пилците наистина се броят наесен. Дни след събранието ЦСКА помита Марек в Дупница – 6:2, седмица по-късно наказателната акция минава през Пловдив – 5:2 срещу Спартак. И продължава с 4:1 у дома срещу Спартак Вн. До края на сезона ЦСКА наистина не губи нито веднъж – 8 победи и 3 равенства, като с особена стойност е категоричното 3:0 срещу големия съперник Локо Сф на 20 октомври. Въпросителните около крайния победител падат още в 7-ата минута, когато вратарят на железничарите Димитър Иванов-Хулигана се навежда за втори път, за да вади топката в мрежата зад него.
Новаторският стил отстъпва пред волята на родените победители, макар и преситени от футбол. Червените финишират с безценна точица повече пред конкурентите за трона им и с далеч по-добро голово съотношение. Някои от Локо Сф разбират, че в живота има и втори шанс. 7 години по-късно върлината в защитата Иван Димитров, Спиро Дебърски, Апостол Чачевски, Димитър Драгомиров и Иван Коцев все пак преживяват радостта на мига да вдигнат над главата си шампионския трофей. Тогава обаче ги води не недооцененият от историята Александър Попов, а Георги Берков. „Не ни пуснаха да сме шампиони, но показахме нещо ново във футбола“, твърди след години Врабчо. Нещо подобно на случилото се със Славия на Жужо и Чаво през 1980 г. с участието на друг голям тим в историята на ЦСКА.
Очаквайте: 11 кръга от пролетта – как изглежда най-краткия шампионат в историята на А група.
––