2013-11-25 12:38:00
Макар заради контузия да не бе в състава на националния отбор за паметния мач с Франция, Илиян Киряков имаше покана за партито в "Каза Бояна", където "лъвовете" отбелязаха 20 години от знаменитата ни победа с 2:1 на "Парк де Пренс".
Ето какво сподели Кирачето за спомените си около този двубой, за своята кариера и за други актуални футболни теми.
За Илиян и първите стъпки във футбола:
Преди да кандидатствам в спортното училище в Търново, имаше изпит за спортното училище в Плевен, обаче там искаха ръст, аз този ръст го нямах и затова просто не отидох на тези изпити. Следващата година кандидатствах в Търново. На самия изпит дойде треньорът по щанги и каза, че иска да говори с баща ми. Понеже бях нисък и по-набитичък, той предложи на татко, ако не ме приемат футбол, да ме вземе. Обаче татко му каза:"Ако не го приемат, ще си го взема на село". Приеха ме от първия път, въпреки че имаше много деца. Минал съм през всички национални гарнитури. Бях капитан на младежкия национален отбор на световното първенство през 1987-а в Чили. Така полека, през 2-3 олимпийски мача, оттам в мъжкия национален отбор. Имам дебют там преди Краси Балъков и Трифон Иванов.
На 17 години попаднах и в мъжкия отбор на Етър. Явно сме били талантливи, за да ни забележат и да ни вземат в първия отбор. Вършили сме си добре работата като футболисти, щом големите батковци са ни приели тогава.
За шампионската титла с Етър:
Спечелването й през 1991 г. беше плод на нашата работа с треньора Георги Василев. Той извлече максимума от нас. Футболисти, които някои не бяха ги чували в България тогава, станаха шампиони. Гочето си търсеше хора за всички специални постове. Това, да спечелим първенството, беше голяма радост – провинциален отбор да стане шампион на България, бяха го правили много малко отбори преди това. Тогава бях избран за най-добър футболист на първенството. Имаше една статистика, че от 30 мача не бях играл само 12 минути.
Същата година, като станахме шампиони, аз напуснах Търново. След мач със Славия дойде един агент сърбин и той уреди трансфера ми в Ла Коруня.
Най-яркият спомен от САЩ′94:
За САЩ′94 много неща се преувеличиха и имаше даже откровени неистини за нашето участие и пребиваването ни там. Изкараха ни едва ли не че сме отишли на екскурзия, че само по басейните постоянно сме седели. Но за всеки професионалист да имаш мач и 2-3 дни преди това да си по басейните и да си позволяваш неща, които ще ти попречат, няма как да стане. Ние тренирахме здраво и си вярвахме. Има една интересна ситуация.
След преминаването на групата – мачовете бяха в Далас и в Чикаго, следващите срещи с Мексико, Германия и Италия бяха в Ню Йорк. Долу-горе около 20 дни базата ни беше на 1 час път от Ню Йорк. Имахме си наш терен, където тренирахме, имахме си съблекалня. Всеки си имаше шкафче, нормално – да си оставя хавлии, джапанки, обувки. И преди мача с Мексико всеки си прибра всичко, което има в шкафчето. Имаше хора, които се бъзикаха: "Добре де, защо си прибирате всичко, нали утре пак ще се върнете в същата база". Това го правехме преди всеки мач, но след мача пак се връщахме.
В този отбор бяха футболисти, които вече бяха лидери в своите отбори в чужбина. За мен това не беше случайно. 1988 г. България победи Холандия в последния мач преди европейското и след това Холандия стана европейски шампион. Спомням си също победата над Италия в София с 2:1. Няма нищо случайно, всички тези футболисти преминаха през европейски и световни първенства за младежи, за юноши, което сега не се прави.
За боксерките на Стоичков:
Двамата си ги подарихме – бяха с Флинтстоун, но си ги слагахме само по мачовете, за кадем. И така си вървеше. В самото начало даже не се и бръснехме, защото така имахме късмет, но някои взеха, че се обръснаха преди мача с Италия.
За Димитър Пенев:
Пенев не беше от хората, които са жертва на дисциплината. Той може би търсеше да извлече от футболистите техните качества. Да бъдат психически освободени. Не мога да кажа, че не е държал на дисциплината.
За престоя в Кипър след края на кариерата му:
С отиването ми в Кипър, това беше юли месец 2009 г., академиите там започваха работа септември и просто търсех тези три месеца да работя нещо. Не ме е срам. Аз съм израснал на село, трудил съм се още от малък. Приятели в Кипър ми помогнаха да почна работа на плажа. Хора, които бяха там, ме видели и се обадили в редакцията на българския вестник. Журналистът от този вестник Георги Донков после ми разказва, че дошъл, видял ме, но си тръгнал, без да ми се обади. Просто на тях им е било чудно, че съм бил там. Това не е тайна.
Даже моите родители в България го знаеха, но за мен е обяснимо, трябва да си храня семейството. Иначе 4 г. работата ми е била като треньор по футбол. Бях в една частна академия. Имах три групи деца и юноши, после ме привлякоха помощник-треньор на отбор в "А" група. И последните 6 месеца бях при 21-годишните. Така че винаги съм бил около футбола. Това, че съм имал някаква допълнителна работа, в Кипър много хора имат по две работи. Гледал съм да си поддържам моето семейство, все пак за това съм отишъл, не да стоя. Никой не е отишъл от хубаво.
За враждата между Боби Михайлов и Стоичков:
След края на състезателната ни кариера всеки си пое по някакъв негов път. Някои примерно започнаха да се занимават с политика. Други са ръководещи фигури във футбола. Всеки си носи кръста и си има своя съдба. Но това противопоставяне между Боби Михайлов и Стоичков аз не го одобрявам и не го приемам за нормално. Ние сме хора, които сме били заедно толкова много мачове, толкова много лагери, толкова неща сме изживели заедно, и хубави, и лоши моменти, разочарования, за мен не е нормално. Те са големи фигури в нашия футбол и никой не печели от това. Всеки знае кой е Борислав Михайлов и кой е Христо Стоичков и отношенията им не са добра реклама за футбола в България като цяло.