Петър Здравков/Тема Спорт
Поредна тягостна за българския фен пауза за националните отбори. Преди нея едва ли някой е имал големи очаквания, но състоянието на националния ни отбор е толкова катастрофално, че отново се намира място и за разочарование. Дори и при дежурните зевзеци от социалните мрежи. Със сигурност и на тях вече им писва да ни бие който и където ни хване! Най-малкото защото репертоарът им от подигравки се изчерпва, а и все пак любовта към футбола има предимство пред афинитета към жлъчния хумор.
Споменаването на най-великата игра в случая предизвиква и тъга, тъй като в контекста на българския национален отбор по футбол ние не можем да говорим за нея, да я нищим и разискваме. Негово Величество футболът напълно отсъства и за това няма какво да бъде анализирано от мачовете с Люксембург, Естония и Исландия. Поначало е ясно е, че класни футболисти нямаме и за това са виновни преди всичко клубовете, защото произвеждат негоден продукт. Това обаче не отменя и факта, че “новото” старо БФС не прави никакви сериозни реформи в БГ футбола.
Гонзо и сие прилагат нещо по-малко и от половинчати мерки, но за сметка на това имитацията им на дейност пиарски се позиционира много по-добре в сравнение с управлението на Боби Михайлов. А обединяващото между двете управления, които по същество са идентични, е отровената атмосфера в и около националния отбор. Именно това е големият му проблем, а не липсата на силни индивидуалности, само че Александър Димитров го назова прекалено късно. Трябваше да го каже още по време на турнето в Индонезия, когато отношение към националите беше същото. Той обаче предпочете да се радва на победи над Соломоновите острови и индонезийските домакини. В подобна на неговата ситуация бяха и Любослав Пенев, и Петър Хубчев, но с характер и професионализъм те отлепиха ютията. Футболистите играеха като отбор, без да блестят, и постигаха резултати, което поне частично бе върнало привържениците и настроението им по трибуните. Всичко останало откъм кадрова политика за селекционерския пост през последните 15-16 години е катастрофа. Респективно и резултатите са такива. А токсичната атмосфера в родния футбол, пренясяща се и върху националите, можем да отдадем на обслужването на хегемонията и пълната абдикация на БФС от големите проблеми в нашия футбол.
Диктатурата на Делиормана изглежда е в разпад, но козметично ремонтираното “ново” статукво в Бояна поддържа инерцията на устойчивия упадък. Този процес може да бъде спрян единствено с нов президент на Българския футболен съюз, изцяло нов Изпълнителен комитет към централата и пълно структурно и кадрово обновяване на всякакви комисии и комисийки. Които редовно демонстрират своята фрапираща безпринципност, сравнима с тази на някои добре познати на обществото органи с изтекли мандати.
Подкрепилите президента Гонзо на изборния Конгрес трябва да се засрамят и покаят, защото дори и те вероятно са си давали, че с него всичко в средата ни ще си остане същото като преди. Съсипан национален отбор, а в елитния клубен футбол съмнения, скандални решения, подобрено, но след това върнато в изходна позиция съдийство и черешката на тортата – напълно негодни за професионален футбол стадиони, получили незнайно защо лиценз.
По-добре късно, отколкото никога – Гонзо трябва да последва употребените треньори и похарчени цикли от официални мачове. Оставката му безалтернативна. А още по-важно е следващият избор на президент на БФС да не бъде предопределян от политико-икономически кръгове. Оставете футбола на мира, той е една от малкото радости за мнозина българи.