2012-01-03 19:31:00
След кратка пауза около празниците BGfootball.com продължава с историите на един от най-ексцентричните
футболисти, подвизавали се на терена през последните години – Светослав
Бърканичков. Следващата отново е за периода му в Левски.
Не знам защо, но на българските футболисти винаги се гледат парите,
жените и колите. Може би такава ни е народопсихологията. Не знам. Във футбола
имах толкова тежък момент, който една не провали живота ми. Участвахме с Левски на турнир в Албена. В последната минута на приятелски мач направих един
спринт и се строполих на земята. Почувствах страхотна болка, от която започнах направо да вия. Оказа се, че съм скъсал заден двуглав мускул. Разкъсването беше цели 16
сантиметра. Нещо ужасяващо за всеки професионален футболист. Заради тази травма
не успях да попадна в националния отбор. Тогава Стойчо Младенов ме искаше, но
нещата пропаднаха. Лекувах се дълго време и накрая докторите ми разрешиха да
играя. Точно се бях възстановил и на една тренировка се контузих отново на
същото място. Шокът беше голям. Тогава беше модерно българи да играят за
Узбекистан. Местните плащаха страхотни пари и с тях човек можеше да си оправи
живота за дълги години напред. Съотборниците ми от Левски Гецата Георгиев и
Алексей Дионисиев заминаха, а аз останах на болничното легло. После двамата ми
разправяха какви ли не чудесии за Узбекистан, но заради контузията аз пропуснах
и този си шанс в живота си.
След втората травма ме оперираха в клиниката в
Щутгарт. Възстановяването продължи долго, но стиснах зъби и се оправих. С
Левски заминахме за Израел. Там се помолих даже на Божи гроб да не получавам повече контузии. Уви, Господ не ме чу. Месец по-късно се случи
поредното нещастие. Вече излизах със страх на терена. Не смеех за влизам в
единоборствата. С две думи – пазех се. Тогава играхме с Хебър
(Пазарджик). С приятеля ми Димитър Иванков се сблъскахме нелепо в наказателното
поле на Левски и аз отново скъсах кошмарния за мен заден двуглав мускул. За
трети път, на едно и също място. Тогава нервите ми просто не издържаха.
Изпаднах в тежка депресия. Психотравмата ми беше даже по-тежка от физическата
болка, която изпитвах. Беше ме страх. Не можех да спя. Изнервих се много.
Страхувах се, че повече никога няма да мога да ходя нормално, че ще остана на
улицата, без дом, без пари, без нищо. Този кошмар продължи повече от една
година.
След това напуснах Левски и преминах в Локо (Пд). Станах шампион с
пловдивчани, но на терена отново ме беше страх да не се контузя. С годините
притесненията ми почти отшумяха, но психозата си остана. Заради една хронична
травма не успях да разкрия напълно потенциала си. Тя попари мечтите ми да стана
национал на България и да заиграя в голям европейски круб.
Още истории на Светослав Бърканичков тук
Истории на дългогодишния доктор на националния отбор Мишо Илиев може да прочетете тук
Истории на администратора на националния отбор Александър Динев тук
Истории за бившия треньор на Левски Рюдигер Абрамчик тук