2014-08-15 14:45:00
"Кой казва тука "довиждане"? Аз, аз казвам тука "довиждане"! Никакво спиране, аз ще ви кажа кога да спирате. А! Отиваме при младоженците и свирите под прозорците! Ще свирите, аз плащам!". Не може да не помните този култов монолог на другаря Миташки от "Оркестър без име" – филма, който в рамките на малко повече от час разказва всичко за живота у нас от соцвреме та до ден-днешен. Затова не е чудно, когато откриваме героите от филма сред хората, които ни заобикалят. Важно е навреме да прогледнем и да се отнасяме с тях както подобава.
Дойде време и футболната ни общественост да прогледне и да посочи с пръст "другаря Миташки" в неговия съвременен вариант – собственика на Лудогорец Кирил Домусчиев. След като три години ни бе представян за пътеводната светлина в българския спорт, пример за подражание, модел за безкористно финансиране в спорта, е време маските да паднат. Успехите на „Лудогорец” са безспорни и зад тях стоят много труд и много пари. Но манталитетът е нещо, което не се купува.
Преди година Кирил Домусчиев превъзнасяше треньора Стойчо Стоев – после го нарочи за некадърник, който не може да проведе една подготовка. Днес се тупа в гърдите с успешния си мултимилионен проект, а преди година и половина, ако го нямаше Везалов, щеше да го закрива и да остави само децата да играят. Един път се оглежда за камерите и микрофоните пред стадиона като катеричка за лешник в гората и застава пред журналистите "сресан настрани, с прическата на мафиот" (по Венци Стефанов), а на следващия ден ги хока, защото не са казали в ефир колко е велик.
Дами и господа, в ролята на другаря Миташки – Кирил Домусчиев. Човекът, който след "Аз плащам" не оставя поле за дискусия.
Затова журналистът Димитър Тренев не е трябвало да си позволява становища като това, че Партизан атакува добре, че Лудогорец допуска грешки в защита, че Шкулетич надбягва Моци, нищо, че това виждат на екрана всички зрители. Според Домусчиев Тренев не е трябвало да говори това, което всички виждат, а да акцентира върху величието на Лудогорец и неговия собственик, прикрити зад фалшивата маска на патриотизма. Защото Домусчиев плаща, а Тренев трябва и да му свири под прозореца, ако му каже.
Смешни са опитите на Кирил Домусчиев и неговият медиен кръг да скрият бруталното вмешателство в работата на журналиста и заплахите за разговор с шефа му зад "конституционното право на мнение". Най-малкото заради тона, с който говори, и доводите, които изтъква. А в доводите му няма нищо друго освен: "Аз плащам". Още по-страшно е, че изцепката на Домусчиев не е прецедент за Лудогорец – само преди дни вратарят на отбора Иван Чворович заплаши с побой журналисти от голям спортен сайт, които са дръзнали да критикуват играта му. От медията се оплакаха и… дотам. Очевидно шампионите живеят с чувство на недосегаемост.
И все пак скандалите с журналисти се оказаха полезни – те помогнаха на много хора да прозрат същността на "проекта", а и да си припомнят и другото лице на "недосегаемите", на "националната кауза", на "гордостта на българския футбол". Защото, колкото и да се прикриват, ще останат в историята и Миньор, който излезе с юношите срещу Лудогорец, а след това разкъса ЦСКА с титулярите, и целувката уста в уста на Домусчиев с Боби Михайлов, и ножовете и железата срещу феновете на ЦСКА, и обичайно повтарящите се гръмки загуби на старта на първенството срещу новаците Любимец и Хасково. Това не са национални каузи – това се нарича задкулисие, избиване на комплекси и селяния.
Но нали помните онзи момент от "Оркестър без име", в който другарят Миташки показва "подаръчето" си за младоженците – нова "Жигули", ключовете за която трябваше да бъдат откупени от зетя с целувка по ръката, която "ще го храни". Домусчиев иска точно това – да му се целува ръката. При БФС върви, при политиците върви, при платените фенове върви. Тогава и журналистите трябва да му целуват ръка, защото с тая ръка ги храни. Факт е, че много медии целунаха ръката на благодетеля, като подминаха случката или направо защитиха боса на Лудогорец. Никога ръката на Домусчиев не ме е хранила, затова не ми се налага да я целувам и мога да пиша това, което наистина мисля. В медия, която има достойнството да не се продава срещу едно място в чартъра, безплатна нощувка и шалче на Лудогорец.
Днес Лудогорец е точно една от онези "Жигули" като в "Оркестър без име" – закупени или подарени през 70-те, днес редовно разпарят тишината в малките населени места. С двоен ауспух, със затъмнени задни стъкла, с джанти, които стърчат от калниците, с багажник, в който съжителстват газова уредба и бившата озвучителна уредба на фалиралия селски ресторант, и най-важното – с пластмасови орнаменти в цветовете на националното знаме, закрепени на чистачките. Това е зелената "Жига" Лудогорец. Гордостта на провинцията, която обаче дори да си смени регистрационния номер временно, винаги ще си остане прогнила отвътре.
Стоян Генов/Новинар