Лошото момче, без което не можем

2016-02-08 10:44:00

Никога не е бил добро момче, но винаги му се разминаваше. За първи път чух за него, когато разби носа на някакъв клетник от Враца в мач от шампионата. После си спомням мачовете с Рода, когато беше главно действащо лице в елиминирането. Мачът с Барселона пък го гледах във фоайето на х-л "Лонгоз" на устието на Камчия, което след "онзи гол" от 40 метра имаше нужда от сериозен, не просто освежителен ремонт, за напуканите от виковете стени.

После пък намразих Марко ван Бастен, който вкара четири гола на рогачите от Гьотеборг и отмъкна заслужената му Златна топка. След това вееше ланци край басейни и още в Щатите загатна, че е много "на ти" с езиците. Междувременно вкарваше на когото си пожелае и се влизаше в скандали пак така. Тогава беше герой, а всички ние взимахме неговата страна "по правило".

По-късно разбрах историята от мача с Левски, хващането за гушата на противника и тежкото наказание. Но за щастие му се размина, отново. Защото дойде лятото на 1994-та, което няма да забравим никога.

"Христо(с) се завърна", възкликнах(ме) всички, които с трепет очаквахме изявите му начело на националния отбор. За съжаление там най-интересното беше, че игра с двама защитници срещу Малта. По това време звездният ореол започна да поизбледнява, а съвсем изчезна (за кратко) когато каза за някакво списание, че "България не му е дала нищо".

Помня как се държа Стоичков когато го представяха като национален селекционер и помня Стоичков броени месеци след това. Разликата беше голяма и определено не в негова полза. Позволяваше си да се държи несъвсем учтиво с журналистите, които също като него си вършеха работата. После май наби един. Но това е Той, махаме с ръка и продължаваме…

После стана треньор в Испания, след това в ЮАР, даде път на няколко млади играчи в Литекс, но не остави следа като футболен специалист.

Камата не успя като треньор, но днес изглежда е намерил точното си поприще – шоуто. Такова смята да направи и през май на Националния стадион. На същия, на който игра първия си мач за България, но и на същия, на който си хвърли фланелката с герба. И това му бе простено между другото. Защото е Христо Стоичков.

Всъщност Христо Стоичков нямаше да е този, който всички знаем, ако не беше се случило всичко това, което изредих по-нагоре. То е малка част от житието му на футболния терен. Същото, което го обрече да е вечна легенда на българския и световния футбол. Ако някой обаче си мисли, че като футболен талант Стоичков е единствен, много се лъже. И у нас има десетки, които може и да са били по-добри от него, но в живота това не е достатъчно. А днешният рожденик има нещо далеч по-важно и ценно – харизма, инат за успех и воля за победа. Плюс наистина чудовищен футболен талант. Дозирана в правилните пропорции, комбинацията ни дава точно това – един герой на 50.

Истината е, че на 20 май (денят в който вдигна купата в Шампионската лига на Уембли) България отново ще му даде това, което винаги му е давала – безгранична любов и благодарност. Основно за това, че не е виждала нито един от приятелите му, който ще разцъка на терена, да го засенчи, когато са били заедно на игрището – било като съотборници, било като противници.

Христо Стоичков се превърна в най-успелия български футболист за всички времена. В споровете дали е най-добър му се опират не повече от двама. Попадна в точното време, на точното място, сред точните хора. Но заедно с това не допусна в нито един момент птичето на късмета и щастието да излети. Нещо повече – стигна до нивото, да живее както си иска и да прави това, което му харесва, без да се съобразява с мнението на околните. А не е ли точно това, което искаме всички?

Честит юбилей, Христо Стоичков!

Вашият коментар