2019-05-13 15:05:00
Футболът изживя своята страстна седмица. Мачовете във вторник и сряда доказаха за пореден път, че той е нещо много повече от спорт. Писал съм, че е изкуство и след драмите на "Анфилд" и "Йохан Кройф Арена" не са нужни повече доказателства. Съществува ли друга страст, която може да изпрати в екстаз милиарди по цялото земно кълбо!? Писал съм, че най-голямото наказание, което може да бъде наложено на човешко същество, е да не се интересува и вълнува от футбол. Вторник и сряда го доказаха, истинско наказание е да не обичаш футбола.
Въобще живот ли е това без футболната игра.
А всичко започва толкова просто. Героите са едни от нас. Досущ същите като нас. На 5-6 години те са започнали да ритат топката с първите си приятелчета. После са чакали с нетърпение да свършат часовете в училище, за да се устремят със стадото жадни камили към игрището. След това часовете в следобеда са отлетели като един миг, а при прибирането вкъщи са отнесли някой друг шамар за закъснението. И за ненаписаните домашни. Вечерта са седели пред черно-белия екран и са гледали в захлас финтовете и пасовете на идолите си. И на другия ден пак отново с топката са подражавали на тях.
Това е футболът, милиарди се палят по него, малцина се превръщат в герои. Но те са като теб и мен -обичат футбола повече от всичко на света. Всички минаваме по един и същ път. И всички накрая едновременно сме и Лукас Моура, и същевременно с това падналите на тревата като отсечени с резачка момчета от Аякс. Това е магията, която ни прави богопомазани.
Критикувал съм футбола, че не е толкова романтичен както в детството ми. И пак ще го критикувам, защото много неща от модерната му форма не ми харесват. Но при все това същността остава непроменена. Вторник и сряда го доказаха. Симбиозата на изживяването е непоклатима. Важни са всички елементи. Футболисти, треньори, публика на стадиона и милиардите преки наблюдатели. Черно-белият екран вече е цветен, а предаванията хващат всеки детайл. Науката и прогресът работят футболът да става още по-привлекателен.
Наричат Англия родината на футбола. Никой не го е опровергал досега. Да приемем тогава, че двата английски финала в ШЛ и ЛЕ са върнали футбола отново у дома. Мигът е забележителен и неповторим. Дори да се случи отново, в скоро време няма да е същото като сега.
Китайското дете казва на майка си, че в Испания всички са тотално луди по играта. А какви тогава са в Англия? Може ли въобще да се измери любовта и страстта по футбола на Острова!? Често се казва, че в модерния футбол всичко се прави от парите. Парите обаче отиват там, където са най-полезни. И, естествено, където от тях ще има най-голям ефект.
Ливърпул, Тотнъм, Челси и Арсенал са много повече от английски клубове. Вгледайте се в съставите им, там е представено цялото човечество. Народности, езици, религии, раси. Те са апотеозът на днешния пъстър и многолик свят. Преди години футболът бе на нациите, сега е на обединеното човечество.
И пак отново и отново за величието на тази уникална игра. В живота мъката и радостта са двете най-раздалечени изживявания за всяко човешко същество. Във футбола те се събират в една секунда. Лукас Моура бележи в последния възможен момент и еуфорията е несравнима. А осем играчи на Аякс падат като отсечени на земята и започват да ридаят. Какъв е изборът, какво те прави истински човек в този момент?
Онова гадничко желание да си винаги победител или пък сломяващото, но и въздигащо духа състрадание. Тези, падналите на земята обаче са само на по 20 години, трябва да станат и да продължат, защото утре ги очаква компенсация. Всъщност те са щастливци, защото са част от момента. Това го има само в тази велика игра. За която трябва да се разбере едно – нищо не е на живот и на смърт, макар и привидно така да изглежда. Мигът изглежда страшен и непреодолим, но всъщност загубата на терена е най-маловажното нещо. Победител или победен, това е само роля, която футболът ти е избрал. Както във филмите с вечния сюжет за лошия и добрия!
Прекрасна беше тази седмица с подарените ни от Бога футболни изживявания. Папата дойде в България, а Бог ни изпрати най-радостните футболни мигове. Скоро преживяното ще се превърне в спомен, а спомените са онова, което крепи човека по нелекия му земен път. Малко неприятно и не на място ми прозвучаха думите на Рафа Бенитес, че неговото било по-драматично от сегашното. Рафа е умен мъж и сигурно се е пошегувал, защото би трябвало да знае, че за хубавите спомени няма класиране. Има класьор, в който са поставени и оттам ги вадим за добро настроение. Преди неговото чудо в Истанбул се случи драмата на "Ноу Камп" през 1999 година. Няма никакъв смисъл да ги степенуваме. Дори сравненията са напълно безсмислени.
През последните 25 години форматът Шампионска лига получи и ласкави, и критични отзвуци. Безспорно не е съвършен. Но ако всяка година през месец май произвежда такива зрелища като Ливърпул – Барса и Аякс – Тотнъм няма да му се сърдим. Ще му благодарим! Двата мача за историята, които ще се превърнат в легенди, дори надхвърлят очакванията. Шампионската лига си върши чудесно задачата, която й е поставена.
Сега всички погледи са вперени във финала. Дали пък тези дни на голямото чакане няма да ни амортизират. 1 юни изглежда прекалено далеч, днес е последният кръг във Висшата лига и възникват въпросителни дали финалистите ще останат в ритъм? Тук вече УЕФА трябва сериозно да помисли. Защото финалът не винаги се превръща в черешката на тортата. А сезонът не свършва на 1 юни. 90 процента от участниците на "Уанда Метрополитано" продължават в националните си отбори. И да не се окаже, че празникът на 1 юни вече се е състоял. Но дори да е така, страстната седмица, която изживяхме, ще ни топли дълго.
Жаклин Михайлов/Тема Спорт