2011-06-26 10:50:00
След 15 мача без смяна ме изгониха от ЦСКА, но ми изписаха веждите, разказва Милен Радуканов
Два часа по обед е. Юнското слънце се е облещило на небето и на земята не се диша. Дори в Борисовата градина, където дърветата са повече от хората, задухът е непоносим.
Милен Радуканов седи на една маса пред ведомствения ресторант на "Българска армия". Върху голата му глава няма шапка. Облечен е с карирани бермуди и розова тениска с надпис Energie. Милен е енергичен и уравновесен. Необичайна комбинация.
Не се познаваме лично, но разговорът почва открито, без преструвки и внимателно подбрани думи. Подхвърлям му:
– Приличаш на Марко Пантани, знаеш ли?
– Казвали са ми, че приличам на Лучано Спалети.
– Като Спалети ще бъдеш, като остарееш. Сега си като Пантани, колоездачът, който умря.
– Не го знам, ама щом казваш…
Сядаме вътре в ресторанта, на най-отдалечената от вратата маса. Докато се настаняваме, отвън се появяват всички шефове на ЦСКА: Иво Иванов, Димитър Борисов, Емо Костадинов. Отнякъде се задава и Венци Живков – изтупан като за сватба. Докато те обядват, ние говорим.
Дълго и честно.
Интервю на "7 дни спорт"
– Представи си, че не те познавам, сядаме да пием по една ракия и те питам: "Абе, ти знаеш ли на ЦСКА кой им е треньорът сега? Кой е този Милен Радуканов?"
– Аз да ти разкажа?
– Да. Ти как го би го разказал този човек?
– Милен Радуканов е едно обикновено момче, тръгнало от Видин…
– Колко обикновено?
– Съвсем обикновено. От най-обикновено средно семейство с баща моряк и майка учителка.
– Какъв моряк – речен или морски?
– Речен. По Дунава.
– На какъв кораб? На влекач?
– Да. Последните две години на ферибота Видин – Калафат. Там се пенсионира.
– Майка ти по какво е учителка?
– По български и по руски език. 35 години е учителка. Живеехме в панелен двустаен апартамент, така сме израснали. В едната стая майка ми и баща ми, в другата аз и брат ми, както всички семейства едно време. Първо тренирах лека атлетика, 400 метра. Даже имам трето място на републиканско първенство при децата. След това на 14 се прехвърлих към футбола.
– Защо избяга от леката атлетика?
– Ами и аз не знам. Баба и дядо живееха в село Връв. То е оттатък съоръжението, към сръбската граница. Гранично село е, първото на реката. Там беше втора гранична зона, с открит лист се ходеше. И аз цяло лято – по три месеца – там. Беше красота. Всеки ден на плаж и за риба. Това е. На село по улиците…
– Връщаш ли се понякога в село Връв?
– До онзи ден бях там, 4 дни.
– Има ли още риба в реката?
– За съжаление хванахме малко. Сом няма. Трудно се намира. Не е като преди. За всичко казваме – преди и сега. Вече и реката се промени.
– Много се промени животът във Видин. Преди беше много красив град. Със страхотни места. Ей, във Венецианския какво нещо сме изпили. А ти?
– Венецианския склад… И Телеграф капия… Страхотно беше. От Венецианския, докато се върнеш до града – един хубав парк. Това си беше култово масто за половин България. И Телеграфа кой не го знае…
– Ти си добро момче, не очаква човек такива спомени да имаш…
– Е, и добрите момчета стават на 18 години, и аз станах.
– И се развали, така ли?
– Трябваше да изляза някъде. Въпреки че съм бил на режим винаги.
– Видин кипеше от живот. Сега е пустиня. Защо стана така?
– Лоша икономическа политика. Там няма работа за хората. Няма производство. Всичко се затвори. Хората бяха принудени да избягат в чужбина. Във Видин имаше 70 000 души, сега са под 30 000… Това е Видин в момента. Всички се надяват от 20 години на този мост прословут, поне догодина да бъде завършен.
– Светнаха ти очите, когато говориш за моста, радваш се, нали?
– Хората на това се надяват. За мен не е нормално град, който е на три граници – България с Румъния и със Сърбия, и който е най-близо до Европа, да няма производство, да няма работа за хората. В света надали има такъв град – на три граници и да е толкова зле.
– Ами няма. Страсбург е много добре. Страсбург е град на няколко граници, много е добре.
– Хората живеят с надежда все пак. Като ме срещнат на улицата във Видин, почват да разказват колко е зле, колко е тежко. Няма пари, няма работа. И село Връв се е променило, има много пустеещи къщи. Няма хора. Старите хора починаха. Но има англичани няколко заселени. Това е много красиво място. Хората не знаят колко красиво място е село Връв.
– Какво ти казва майка ти сега – за какво трябва да се грижиш, за какво да внимаваш?
– Тя ме е учила цял живот. Много добре ме е възпитала. Казваше – аз прекалено добре съм те възпитала за футболист, ти не си за футболист. Но така се случи, че станах. Сега, като знае в каква лудница съм, пак така казва.
– Баща ти какъв искаше да станеш?
– Моряк. Преди да ме приемат в ЦСКА, ходих на тестове в морското училище, за да не ме вземат в казармата. Добре че ме взеха в ЦСКА.
– Колко често се чувате?
– Редовно, аз не съм от тези, които забравят. Чуваме се всяка седмица.
– Майка ти и баща ти са пенсионери. Как връзват двата края?
– Добре се оправят с пенсиите. Баща ми, по български, намира начин да изкара нещо допълнително – от тук, от там…
– Как отиде във футбола?
– Просто пистата за лека атлетика е на стадиона. Всеки ден гледах момчетата как играят футбол и реших, че отивам да играя футбол. А понеже бях тренирал лека атлетика, бях най-бърз.
– Кой ти беше първи треньор тогава?
– Огнян Маринов. Научих най-много неща от него. Тогава много ни учеха на тактика. Даже си спомням, че по онова време имахме тренировки, в които не тренирахме, а седяхме в стаята и учехме теренът колко е широк, вратата, топката колко тежи, колко е широка линията… Учехме схеми, как се постъпва в такава ситуация, какво се прави. Всичко. Много от юношите сега тези неща не ги знаят.
– Те и мъжете не ги знаят. Ти какъв започна да играеш?
– Централен защитник.
– Е, ти не си ли дребен за централен защитник?
– Бях много бърз. Либеро. Трябваше да се подсигурява ляво-дясно. И аз подсигурявах Росен Кирилов. Ама той си вършеше толкова добре работата, че за мен нямаше работа. Аз стоях отзад…
– Нямаше ли да бъдеш по-ефективен на крилото?
– Играл съм и нападател в някои мачове, но това при децата е лесно.
– После?
– После, лека-полека – бек.
– Малките номера не са футболисти.
– Да. До №6 не ги броят. Бек в Бдин (Видин).
– Имаш ли много контузии?
– Имах една тежка контузия – скъсани кръстни връзки. Като почти повечето футболисти на днешно време.
– Днес контузиите са повече, отколкото преди 20 години. Веднъж Христо Стоичков ми каза: "Според мен става от обувките. Сегашното не са обувки. Преди, когато бяха целите от кожа, защитаваха глезена. Сега са от хартия".
– Има логика в това. Аз имам и друго обяснение – за бутоните. Преди бяха кръгли бутоните. Сега повечето бутони ги правят продълговати и като се забие, не може да даде ротация и повечето контузии идват от това нещо.
– Защото обувката не може да се движи на земята?
– Да. Не е удобна. Но пък трябва да са много модерни и постоянно да се изкарват нови модели. Явно такова ни е времето.
– Ти да помниш навремето контузен играч в Интер, в Милан? Това беше събитие за цяла Европа.
– Навсякъде… Един на годината, ако има контузен в големите отбори, е много. Сега, като дойде октомври – половината Интер контузен, половината Юнайтед контузен, половината Барселона контузена. Една от причините са обувките
– Друга?
– Знам ли. Преди по-калени бяха децата. Знаеш къде сме ритали. Сега това, минаването през махалата, през квартала… това го няма. Каляването го няма и са по-изнежени. Като завърших училище, поиграх в Бдин (Видин). Март месец завърших. На другата година ме взеха войник в ЦСКА. Шест месеца преди това взеха Росен Кирилов. Гледали са ме тогава и мен. Аспарух Никодимов беше треньор. Той ме взе още на първата седмица.
– Сега чувате ли се с него?
– Не съм го чувал.
– Е, вие сега в ЦСКА всеки е сърдит на всички. Вие сте си така, остави… А с Росен поддържате ли отношения?
– Да. С Росен сме всеки ден заедно.
– Ти пообиколи доста отбори…
– Може да се каже.
– Защо стана така?
– Съдба. Така е трябвало да стане. Примерно тук, в ЦСКА, имах тригодишен договор, контузиха ме, след това се оправих, започнах да играя и точно когато пак трябваше да ми бъде подновен договорът, решиха да взимат опитни играчи. Отстраниха Росен, след това и мен, точно на 23 години бях. През 1996 г., точно когато трябваше да подпиша нов договор и да дам на ЦСКА това, което ЦСКА ми е дал 4 години, аз да го върна, те решиха, че трябва да ме освобождават. И ме освободиха.
– Сбъркана работа.
– За мен беше сбъркана, защото аз мислех, че след 4 години войник и три години договор трябва да е друго. Веднъж ме преотстъпваха в Пирин и вместо да ми извадят очите, ми изписаха вежди, защото в Пирин играх финал за купата, постигнах 7 победи в Благоевград. Дори като дойдоха ЦСКА, ги бихме 3:0. А есента, преди да ме преотстъпят – такъв случай не си чувал – бях изиграл 15 мача като титуляр.
– И те преотстъпиха.
– Януари месец. Ако си чул за друг такъв случай… 15 мача титуляр за купа, за евротурнири, срещу Бенфика загубихме там 1:3, но бях определен за най-добър играч на мача, защото пазих Жоао Пинто. Не му дадох да пипне топката. И хайде, бягай в Пирин…
– Ти си един от малкото футболисти, които са играли и в Левски, и в ЦСКА.
– Да, имах щастието да играя и в двата отбора. Който не е играл поне в един от двата отбора, все едно не е играл футбол.
– Много ли е различно в Левски и в ЦСКА? Като атмосфера, като начин на работа…
– Всичко е еднакво. Всекидневието е еднакво, футболно всекидневие, това е.
– Кога реши да станеш треньор?
– Много отдавна. Аз първия лиценз съм го взел още 2001 г., когато играех в Локомотив (Сф). Още през 2003 г. имах "А" лиценз. Аз бях на 30 години, имах "А" лиценз, можех да бъда старши треньор в "А" група с моя лиценз по онова време.
––
Юлий Москов/7 дни спорт