2018-11-17 11:31:00
Преди точно 25 години България победи Франция с 2:1 на "Парк де Пренс". Успехът класира чудесното ни футболно поколение на Мондиал 1994 в САЩ. Там станахме четвърти, постигайки най-големия успех в историята на най-популярната игра у нас и един от най-впечатляващите изобщо спортни постижения с българско име.
После инерцията ни доведе до Евро 1996 и до Мондиал 1998. В следващите 20 години успяхме да се класираме на голям шампионат още само веднъж. Толкова успяхме да извлечем от големия успех.
В продължение на години онези играчи изкарваха милиони на улиците. Радост след победи, триумфални посрещания. И десетки поводи малки деца да искат един ден да са на същото място като това на победителите. Те, победителите днес ръководят футбола ни. Това, че от 15 години редуваме нулева след нулева година показва колко са успяли да надградят.
Днес пак ще се ударим в гърдите, ще си пуснем видеото от "Парк де Пренс", а някои ще намокрят и очите. Както всяка година. Дните около 17 ноември са чудесни да обновим някой и друг спомен, да поплачем, че Господ вече не е Българин и да въздъхнем, че повече няма да станем свидетели на подобно чудо. Общо взето обаче денят е повод за празнуване.
BGfootball.com ще направи същото, което прави всяка година на този ден. Ще поздрави Франция. Единствената страна, която трябва да отбелязва този ден като празник. На 17 ноември "петлите" направиха няколко крачки назад, но за засилка, която за 25 години ги изпрати два пъти на световния и веднъж на европейския връх. Защо? Заради България, която ги победи тогава. Хората седнаха, помислиха и го направиха. Днес бълват качествени играчи, които могат да запълнят съставите на поне още две селекции на световно ниво, а по цял свят футболист-французин е синоним за качество. Дори фактът, че много от тези футболисти не стават за нищо – за тях пак работи постигнатото от местните футболни началници. Чрез работата с младите и успехите на клубно и национално ниво. И за което косвена заслуга има България.
Онзи гол в последната минута беше велик и благодарение на него и у нас се постигна много. Но далеч недостатъчно. Днес се радваме когато бием Кипър или Словения със случайни голове и и предимно добра вратарска игра. Впечатляваме се, когато играчите "се раздават" на терена.
Докато празнуваме 17 ноември 1993 г. като национален празник, докато въртим онези кадри и въздишаме по безвъзвратно отминалите времена, няма как да се надяваме на нов "Парк де Пренс". Тогава съдбата ни го даде, а днес ни наказва, че се подиграхме с големия си шанс.