2011-10-12 21:18:00
Би било смешно, ако не бе тъжно, ама много
тъжно. Не че някой е кой-знае колко изненадан, но във всички закачки за "копаем
в дъното" и "това вече е краят" все пак имаше някакъв нюанс на самоирония и
известно недоверие, че най-лошото ще се случи. Е, случи се!
И то не се изразява
толкова в резила от поредните загуби, последното място и жалките три гола. И
друг път сме били последни (макар и доста отдавна), не е първи случай в
историята, когато трябва да се чака второ пришествие, за да видим български
гол. Не, не е това! То се преодолява, макар и трудно. Кога с късмет, кога с
повече възможности, а понякога и с отговорност, вяра и дух.
Стоп! Ето, това е!
Това е което го няма, което липсва и което ни засилва там откъдето връщането е
така трудно, че изглежда невъзможно. Плъховете, пардон играчите, напускат един
след друг потъналия вече кораб. Мишките, пардон треньорите, се оправдават с
тях. Капитаните, пардон ръководителите, си мият ръцете с всички и се готвят за
своя следващ мандат. Защото без футболисти и отбор (или с жалки техни подобия)
може, но за къде без ръководители, които осигуряват всичко. От хотели до авоари за истинско чики-рики.
И така години
наред и занапред. Нищо, че националния ни отбор е национално посмешище. Нищо,
че клубовете ни са най-желаните съперници в турнирите. Нищо, че първенството ни
е най-големият майтап в Европа. Нищо, че от поне 5 години единствените нови
игрища за деца са тези със спуснатите от УЕФА средства. Нищо, че детските школи
са се превърнали в академии за корупция. Това са дреболии, подробности от
пейзажа, както се казва. Важното е да се
ръководи, безгрижно и весело. И така- до края на света. Пардон, на българския
футбол!