2011-03-21 15:25:00
Вече повече от седмица светът се люлее емоционално между съчувствието към тежко пострадалите от природното бедствие в Япония и гнева към един безумец в Либия, готов да затрие като едно нищо стотици хиляди. Това, че на природата не може да се устои е ясно, както е очевидно, че краят на безумието е само един. И тъкмо натам, към края, се е устремил и българският футбол. И го прави пищно, с фойерверки и много настроение, като на истински парад. Парад, на който всеки демонстрира устремление към защита на своята, малката правда. С разнообразен и нестандартен подход.
Часове преди на „Алианц арена” гигантите Байерн и Интер да направят спектакъл за милиони, футболна България тръпнеше в очакване на далеч по-важно събитие. Колко ще го отнесе/и дали това изобщо ще се случи/ Мадурейра за простъпка, която в цивилизования футболен свят се третира еднозначно и се санкционира по същия начин. Ударът с глава и предхождащия го такъв с ръка бяха толкова очевадни, че всичко изглеждаше нарисувано. Ами сега? Мачът бе телевизионен и въпреки матросовското решение на Ники Йорданов да си затвори очите/ да не си помислите, че го е направил нарочно, неее…../ наказание трябваше да има. И ДК го наложи. В следващите 48 часа научихме много неща и най-вече, че всички сме за очен лекар или за психиатрията. Започна се от това, че нямало удар, преминахме през прецизно тълкувание на посягане с глава или към глава/ защото Зидан ни научи, че може и иначе/ и се стигна до трогателното признание, че Дока бил добро момче и генералния извод, че на потърпевшия му нямало нищо. Нито лежал в болница, нито комоцио получил, че това удар ли е? И както се казва, малката правда победи. Благодарение на строгата, но справедлива Апелативна комисия, която намали наказанието, като по този начин всички разбраха, че за сценарий дума изобщо не може да се отваря. Ама, изобщо. Така победи и голямата правда, тази на футболния съюз.
Някъде там, по същото време, кметът на Каварна увери, че мач с Левски няма да има. Причината бе отново стряскаща и нестандартна, както е всичко в милата ни татковина. Нарядът на Ивайло Стоянов във Варна и нежеланието на съдийската комисия да накаже рефера за грехове от началото на сезона. Изглежда смешно. Но само на пръв поглед. Воден от челния опит на фактори в ИК, изхвърлили безприкословно от елитни мачове Цветан Георгиев и Георги Игнатов например, Цонко решил, че и него ще го огрее. Търси си малката правда човека. Да, ама не! Хем Стоянов си свири във Варна, хем Калиакра ще си получи служебната загуба, заради несъобразяването с властимащите. Само дето така кметът няма да я докара до никъде. Защото БФС забавя, но не забравя. А, и още едно нещо! Пише самохвалебствени декларации и размахва заплашително пръст. Абе, какви са тези отбори, които ще се бунтуват, които тръгват срещу баща си. Няма малки и големи, всички са равни. Е, някои са по-равни, но къде не е така? Да, обаче тази политика отива на крах. Като в заглавието на един култов филм с Джак Никълсън „Няма балами!” И излиза въпросът, не трябваше ли това, което стана в Каварна да се случи далеч по-рано. Все пак трябва от някъде да се започне. Радикално, принципно/поне доколкото може да се говори за принципи в българския футбол/ и най-вече ефективно. Защото, колкото и банално да звучи футболът ни не е само болен. Той просто се разпада в общоприетия смисъл. И докато навсякъде шоуто продължава, у нас трябва да се прекрати парада на безумието. Как ли ще стане това?