2013-11-17 11:52:00
Повечето треньори у нас традиционно започват пресконференцията си с думите „ Не можахме да реализираме многобройните си положения”. Ами кой да ги реализира, ако негово височество централния нападател го няма на терена. Кралският пост, футболистът, който задава смисъла на всичко останало, случващо се по време на мач.
Преди много години нашия футбол бе благословен с наличието на страшно много качествени централни нападатели. Повечето тип таран за които мача не свършваше добре, ако не са насочили топката в мрежата. Колкото се дискутираше самия резултат, толкова и начинът по който са отбелязани головете. А тях ги вкарваха преди всичко централните нападатели. Нормално те бележеха поне половината от попаденията.
Днес тази порода е на изчезване, минали са към защитените видове. А публиката ходи на мач заради тях!
Клубовете ги търсят отвън
и много трудно ги намират. Причината е ясна, тези които могат да вкарват си имат цена и ако са в силата си, винаги могат да намерят отбор в която и да е точка на земното кълбо. У нас идват предимно такива, които търсят загубения си голов усет. Ако въобще някога са имали такъв.
Чужденците са ясни – по принуда българските клубове прибягват до техните услуги. Ако имат под ръка някой Жеков или Сираков, въобще не биха си губили времето да търсят в чужбина. Но огромния проблем, е че такива голови чудовища вече не се раждат. И това е трудно обясним факт. За другите постове все още се намират тук-там някой качествен талант като Георги Миланов, Георги Терзиев, Тодор Неделев или Симеон Славчев, но център-нападатели отсъстват. Не ги виждаме и при подрастващите. Не откриваме бъдещия роден голмайстор в нито една юношеска генерация.
Всеки знае, че най-вълнуващия пост във футбола е този на нападателя. Когато се извършва естествения подбор при децата, най-силното и можещо момче отива напред, за да рита топката във вратата. Тези, които по не могат, стоят отзад, богоизбраният е в нападение и само чака да направи вратаря безпомощен, както гласи клишето. Няма как тази практика да се е променила и децата изведнъж да са се отказали от страстта да бележат голове. Тогава защо до големия футбол не стигат най-можещите, най-големите егоисти, които са родени да обират цялата слава за себе си. Защото футболът може да е колективна игра, но вкарването на голове е самотно, индивидуално занятие.
Къде изчезна тази порода, която въобще не беше толкова рядка преди години в нашия футбол.
Всеки български клуб имаше по един Герд Мюлер
Дори и във В група отборите си имаха изявен голмайстор, който по днешните стандарти направо си е на ниво елитен футбол. Вярна е приказката, че голмайстора се ражда, останалото е само шлифовка. А най-добрата школа за един нападател са съветите на друг, доказан преди него. За тази работа не са необходими много обяснения, или го имаш, или го нямаш. Майсторлъкът е да го можеш, да ти е вродено, да имаш необходимото чувство за пласиране и удар!
Преди години България имаше изключителните централни нападатели. Без излишно патриотарство можем да приемем, че са били на световно равнище. Георги Аспарухов спокойно може да бъде поставен сред най-добрите, които човечеството някога е гледало с номер 9. Петър Жеков бе велик голаджия и откъдето и да я ритнеше я пращаше в мрежата. Кирчо Миланов и Джевизов бяха от супер класа. Но имаха и уникална конкуренция.
Във великия отбор на Левски от 80-те за този пост се конкурираха Михаил Вълчев, Петър Курдов, а зад тях напираше и вечния голмайстор на сините Наско Сираков. Как няма да имаш силен отбор с толкова много качествени реализатори. Мишо Вълчев можеше да вкара гол от половин положение, Курдов по цял мач изяждаше тревата, за да я вкара поне веднъж в мрежата. За демаража на Наско са написани научни трудове. При тази конкуренция няма как да не стигнеш до върха.
Няма да открием топлата вода с констатацията, че в ЦСКА играеше само най-доброто. Номер 9 с червената фланелка имаше само един годишен план – 30 гола в първенството. И го правеха година след година.
Последните истински голаджии
Последните, наистина родени български голаджии вече са на 30, че и отгоре. Димитър Бербатов блесна още през миналия век, но видимо вече доиграва своята славна кариера. Малко преди него се появи Георги Иванов. От тяхното поколение към тях двамата могат да бъдат прибавени бургаските перли Чиликов и Сакалиев, все още играещият Мартин Камбуров. Бледият асортимент се допълва от посредствени изпълнители като Кръстовчев, Божов, Хазуров, Бибишков. Тук попада и вечното обещание Цветан Генков. И това май е всичко! Твърде малко.
Но все пак е нещо в сравнение с това, което дойде след тях. А то е едно голямо нищо. Валери Божинов, на който се разчиташе да наследи трона на най-добрия български нападател, се превърна в едно огромно разочарование. Днес той дори не е активен футболист, ходи да разцъква на тренировките на столичното Локо. Чака да се сетят за него. Ама трябва да тръгва от нулата, а той е от тези, които знаят как да стигнат до самия край на пропастта. Валери направи и невъзможното да опропасти обещаващата си кариера, след като бе стигнал до Ювентус, а след това и до Манчестър Сити. Но така и не вкара 20 гола на сезон. А качества притежаваше в изобилие. Можеше да е българския Агуеро или Тевес. Превърна се в едно голямо нищо.
Но да минем по листа с централни нападатели. Бързият преглед показва, че май най-напред като професионална реализация в момента е Исмаил Иса. Игра в няколко наши клуба, пробва се в Турция, сега е в Шериф от Тираспол. Проблемът е, че всеки български треньор би казал, за Иса, че е посредствен нападател, който няма да му свърши работа. Затова и не е в Лудогорец, Левски, ЦСКА или Ботев.
Какво обаче имат те като нападатели. В Лудогорец е ясно, и тримата им на този пост са чужденци. На този етап това ги устройва напълно. В Левски е споменатият Генков, който го кара на проблясъци, но и отборът му е много слаб.
В ЦСКА и тримата, които се подвизават на този пост не са от България. И са вкарали общо два-три гола в първенството!
В Ботев имат българско присъствие в лицето на Валери Домовчийски, за който може да се каже същото както за Божинов. През зимата и той ще се изправи срещу дилемата, къде да реализира неосъществения си потенциал. Другото момче Станислав Костов определено не става за сериозен професионален футбол. Ботев имаха и трети център нападател – Николай Павлов, но го изпратиха в Бургас при Херо. Видно е, че Станимир Стоилов не може да бъде упрекван, че не е дал шанс на българското.
В Литекс след експеримента с Иса, сега са се доверили отново на тъмнокож централен нападател – Джордан. Там обаче витае още едно вечно обещание – Миро Манолов. Добро момче, който я вкара 5 гола за целия сезон, я не!
Отборите с по-малки амбиции като че ли дават по голям шанс на местното производство. В Берое разцъфна иначе доста лимитирания талант на Венци Христов. Фактът, че играч като него стигна до националния отбор е присъда за българския футбол.
В Черноморец от две години изпитват танталови мъки с Преслав Йорданов. В Локомотив Пловдив така и не намериха през последните 12 години равностойна смяна на вечния Марто Камбуров. В Славия се надяват да извадят късмет с Наско Курдов, който също е в графата вечни обещания. Едно момче от Локомотив София сякаш се превръща в черешката на тази безвкусна торта. Казва се Димитър Илиев и от него се очакваше да надмине Гонзо и Камбуров взети накуп. Днес той е резерва в столичното Локо и едва ли може да стигне до по-високо стъпало в кариерата си. Общо взето това е дереджето. Като няма- няма!
Ако не вярвате, попитайте националният селекционер Любослав Пенев. Един от най-добрите ни централни нападатели, сега няма кой да повика в представителния отбор.