2011-05-11 15:37:00
Не можеше да заспи без да е направил добринка, спомния си близкият приятел на Иван Славков Стефан Велев
Днес Иван Славков щеше да навърши 71 години. Не му стигнаха 10 дни. Батето си отиде, но споменът за него ще се връща на всеки 11 май. "7 дни спорт" разговаря за Славков с един от най-близките му хора – Стефан Велев. Той е бил програмен директор на националната телевизия в нейното най-славно време, когато Иван Славков е генерален директор.
– Г-н Велев, от кога се познавате с Иван Славков?
– От много отдавна. Най-напред бяхме състуденти – той беше автомобилен инженер, аз съм технолог. Били сме в общи спортни клубове – много приятелски контактувахме. Познавам го професионално още от първите експериментални предавания на телевизията. По-късно работихме заедно в едни и същи ежедневници, пътувахме заедно. Работили сме в националната телевизия около 10 години – той остана и след като аз си тръгнах.
– Какъв шеф беше Славков в телевизията?
– Неговият образ на човек с чаша уиски и пура, вечно ръсещ своите интересни шеги, е различен от истинския Славков от онова време. Той беше сериозен, много мащабен ръководител с огромен управленски капацитет. Всичко правеше с голяма лекота, с приятелска усмивка. Но когато ставаше дума за сериозна работа и за сериозни управленски решения – нямаше никакъв компромис. Всяка сутрин в 9 часа имахме оперативка на ръководството – Иван беше генерален директор, аз бях негов заместник по програмата. Ако някоя нощ сме били на купон до късно, на сутринта към 6-7 часа той отиваше на тенис кортовете и пристигаше в телевизията точно в 9 часа. Повечето идвахме навреме, но тези, които му бяха по-близки, си позволяваха да закъсняват. Той ги предупреди няколко пъти. Каза им: "Вижте какво – ние ще си останем приятели – но си изберете – или едното, или другото. Или ще се забавлявате вечер, или ще идвате навреме сутрин". Така бяха отстранени 6 души от телевизията.
– Как ще коментирате отношението на БНТ към Славков в деня на поклонението?
– Това не се отнася само до националната телевизия. В дните, които бяха много тежки за него, когато стана онази провокация с МОК и този псевдофилм на Би Би Си, тогава всичко това беше оставено като лична работа на някой си Иван Славков. А сега, когато трябваше да се покажат, се бяха струпали доста ръководители на държавата, които тогава се направиха на три и половина. Това е жалкото. Когато почине някой учен от БАН например – там спускат черни знамена като знак на скръб и почит към този човек. А националната телевизия, на която Иван е бил над 10 години генерален директор – създал е Втора програма, международните центрове, регионалните тв центрова – нищо. Говори се за славното време на телевизията при Иван Славков.
А точно тази телевизия не сложи нито един флаг, някакъв некролог, едно цвете с портрета му на входа на "Сан Стефано" 29. Иначе излъчиха доста предавания, но направени от шоу редакциите, а Иван най-малко беше шоумен. Много ме огорчи заглавието на един голям вестник, че е починал министърът на забавлението. Само спортните деятели му отдадоха почит – освободиха стадиона за поклонението, изнесоха некролози, отрупаха го с цветя и почит. Най-големите хора на българския спорт.
– На поклонението повечето хора споделиха, че ще запомнят Славков с чувството му за хумор. Какво се криеше зад неговата усмивка?
– Не искам да омаловажа неговото изключително чувство за хумор, както и спортния му хъс, с който управляваше и телевизията, и БОК. Да, той разсмиваше, но неговият хумор беше много сериозно предупреждение към онези, които чиновнически гледат на своята професия.
– Били сте до него в трудните моменти. Как ги приемаше той?
– Този негов тъжен хумор, така да го нарека, се прояви още в онези години. Той не искаше да бъде съжаляван, не искаше съчувствието на хората. Беше твърд човек и заради това остана извън играта. Неговата усмивка беше най-горчивата усмивка.
– Ще се съгласите ли, че едва след смъртта на Славков хората го оцениха не само като зет на Тодор Живков? И то не всички…
– Обществото винаги много късно разбира – не само българското. Едва когато някой си отиде, хората разбират неговата значимост. След смъртта на Иван всички забравят детайлите от преди десетилетия – помним само него и усмивката му. Когато работехме заедно, той ми казваше: "Вечерно време не мога да заспя, ако не съм направил поне една добринка". Това е Иван.
– Кой е най-скъпият ви спомен от него?
– Той е толкова цялостна фигура, че не мога да кажа едно или друго. Били сме лични приятели и имаме собствена биография двамата – извън кабинетите, в които сме работили.
– Как трябва да запомним Батето?
– Завиждам на спортистите, че съумяха да покажат своята почит към него. Но той беше и добър публицист, добър телевизионен журналист, добър медиен ръководител. С него си говорехме, че телевизията възпитава у хората точност – че не може да оставиш една емисия за утре вечер – трябва да бъде днес, в този ден, и в този час. Това е Иван.
––-
Заб. Интервюто е публикувано в „7 дни спорт”, заглавието е на BGfootball.com