Сид Лоу/Guardian/Тема Спорт
След мадридското дерби, което Атлетико спечели с 2:1 пред 70 514 много, много шумни зрители на „Метрополитано“, останаха доста въпроси. Дори не тези, които задаваше Жозе Моуриньо. Например: коя година е? Или: какво си мислеше Дийн Хаусен? Защо винаги Арда Гюлер? И какво изобщо се случи с Винисиус? Как така Коке все още е най-добрият? Но преди всичко човек се чудеше: откъде треньорът на Реал намери принтер? И как, по дяволите, успя да го накара да работи?
Песните отвън още се чуваха, когато Моуриньо се появи в залата за пресконференции, остави очилата си и седна. В ръката си държеше лист хартия. 13 години след последното си дерби, в онази вечер на „Бернабеу“, когато Реал загуби финала за Купата на краля и 13-годишната си серия без поражение срещу съседите, Диего Симеоне отново го бе победил. Сцената сега беше нова – този стадион тогава още не съществуваше, но противникът му някак си беше същият човек, отново облечен в черно, а събитията напомняха на старите времена, на една класика.
Моуриньо разгъна листа и го вдигна. „Можем да си спестим усилията за пресконференцията. Защото историята е точно тук“, заяви той.
На гърба на информационен лист на Атлетико бяха разпечатани два стопкадъра от първото полувреме, един под друг. Първият показваше бутоните на Кути Ромеро върху коляното на Джуд Белингам; вторият – тези на Канг-ин Лий върху глезена на Феде Валверде. И двете ситуации е трябвало да доведат до червени картони, настоя Моуриньо, и вероятно беше прав, но не доведоха. Трябваше да бъде 9 срещу 11, вместо това стана 11 срещу 10, защото в началото на второто полувреме Хаусен беше изгонен. И това, каза Моуриньо, беше всичко. Край на историята.
В този момент можеше да стане и да си тръгне, да спести на всички усилията за пресконференцията, както бе обещал, но никой не иска това. Най-малко президентът му Флорентино Перес, а и именно тази част той умее най-добре. Получи 5 въпроса. Четири от тях бяха за съдията Ортис Ариас. Такъв беше и отговорът на единствения, който не беше за рефера. А когато приключи, оставяйки листа там, за да може Диего Симеоне да го погледне, повечето се съгласиха – Моуриньо се завърна и отново пуска най-големите си хитове, с нотка от носталгията, която го върна „у дома“, но и с намек за конспиративния начин на мислене.
„Горкият съдия“ – само на 41 години, без международен статут и обявен предварително, а не 24 часа преди началото – не успял да се справи с напрежението, което било „като през 80-те“, твърдеше Жозе. Треньорът, който вече бе възродил прочутото си „por que“ (б.р. – защо?) след загубата от Бетис, изброи и решенията на съдията във ВАР стаята Даниел Трухильо Суарес, които „те карат да се смееш“.
Заговори се за „странни неща“. Той настояваше, че не иска да мисли лошо за съдиите, не иска да казва, че първенството е „нагласено“ така, че да бъде спечелено от други, не иска да вярва, че става дума за нещо повече от просто грешки – разбира се, че не… Поздрави съдийската комисия и обеща да се бори за титлата, въпреки че вече изостава с 6 точки, но добави: „Ако ни позволят. Мислех, че ще се върна и ще заваря различно първенство от онова, което напуснах, но Реал ми казаха, че не е така, и ми обясниха защо“.
Това, за което Моуриньо не каза почти нищо, беше самият футбол, което вероятно е така, защото футбол от неговия отбор почти нямаше. Картоните може и да са повлияли на мача, а той имаше право да настоява за червените, макар че ситуацията с Ромеро може да бъде обсъждана. Но трудно можеше да се избегне усещането, че Жозе умишлено пропусна по-дълбокия въпрос, но няма как да избяга от това – Реал просто не е особено добър. Имаше малко доказателства в подкрепа на краткото му твърдение, че са играли на ниво през първото полувреме и са били подготвени да спечелят през второто. Как точно? А дори и това да е вярно, то сочеше към нещо ограничено: чакай, контраатакувай и шансът ще дойде.
Но Атлетико знаеше това и се бе подготвил. Знаеше и откъде може да бъде нанесена щетата, претоварвайки левия фланг на белите. Отборът на Симеоне отправи над два пъти повече удари и притежаваше топката през две трети от времето. Направи го предпазливо, но именно Атлетико, а не Реал, контролираше събитията.
Тимът на Моуриньо не предложи нищо преди потенциалните червени картони, като първият точен удар дойде в 39-ата минута от 25 метра, а след реалния червен картон предложи още по-малко, като половината на Атлетико остана празна през по-голямата част от времето, ако не броим един гълъб. Не е лесно с 10 души, но нямаше почти никаква искра. Дори голът, който Реал все пак вкара в 89-ата минута, бе изолиран момент, а въпреки нервите на „Метрополитано“ след него отново имаше повече положения за Атлетико.
Всичко това нямаше да има толкова голямо значение, ако беше единичен случай, но тези слабости бяха познати. Кралският клуб се нуждаеше от голове на Карлос Еспи в последните минути, за да победи Еспаньол и Елче, а вече е на 6 точки от върха. 7 седмици след началото нищо не е окончателно и процесът по изграждане на Реал едва започва, но основните проблеми, с които отборът се сблъсква през последните 2 години, остават нерешени. Невероятно спечелената от Фабио Капело титла през 2006/07 е единственият случай, в който Барселона е имал толкова голяма преднина на върха и я е изпуснал. Отборът на Ханзи Флик лети, а точно сега човек не би се доверил на Реал да се възползва, дори каталунците да се препънат. Клод Макелеле го обобщи така: „Нищо, нищо, нищо“. Което оставя само това – една разпечатка и параноя. Някои неща не се променят. Някои хора също не се променят…