2014-12-15 16:30:00
Емигранството хич не е лесна работа – всеки, живял извън България го знае. Първо задължително преодоляваш езиковата бариера, поне година адаптиране към нови условия, система, хора… "поко а поко", казват испанците, лека – полека. И кризата, която последните седем години удари яко почти всички (освен политици и крупни бизнесмени). Животът извън родината е много труд, ежедневна борба за оцеляване и нагаждане, себедоказване пред работодатели, преподаватели и среда с различна култура и традиции.
Хубавото е, че живееш в общество с ред и спазващи се закони, което с полагане на личните ти усилия и малко късмет, ти дава сигурност и качествен живот. Не вярвам, че някои българин забравя националността си живеейки навън, дори и децата родени далеч от "милата татковина". Носталгията винаги те тегли! Затова наред с традициите и празниците ни, гледаме да не пропуснем български концерт или спортно събитие в града, областта където живеем (твърде редки събития).
Осеммилионен Мадрид е красив и модерен космополит, който след 20-годишно кандидатство за лятна олимпиада май се отказа, въпреки невероятно добрата си туристическа инфраструктура и спортна база за професионален и масов спорт. Най-голямото БГ-събитие последните 3 години са хубавите мачове на Григор Димитров и Цвети Пиронкова в тенис-Мастърса в Каха Махика, с доста българска публика. Преди 8-9 години Мартин Петров събираше агитка на стадиона на Атлетико Мадрид, както преди 20 и кусур Любо Пенев и играещият за Барселона Христо Стоичков.
Близо 3000 българи не пропуснаха уникалната възможност да подкрепят родния първенец Лудогорец в последния му мач от група В на Шампионската лига срещу най-добрия в момента отбор Реал Мадрид на легендарния стадион-красавец "Сантяго Бернабеу". Да, бе студена декемврийска вечер, отборът от Разград бе без шансове да продължи в турнира и с хипотетични да влезе отново в лига Европа, ако победи "белия балет", гонещ 19-а рекордна поредна победа за 3 месеца. Българските фенове обаче бяха на стадиона – развели гордо родните трибагреници, с нарисувани трикольори по бузите, прегърнати, обединени, пеещи "Българи Юнаци"!
Дойдоха екскурзианти от цяла България – София, Петрич, Разград, Варна, Търново..
Видях група младежи идващи специално от Лондон, студентки от Алкала де Енарес, много семейства с деца живеещи в Мадрид и околностите, Западна Испания.. Хора, щастливо изживяващи футболния празник като национален! Публика, която бе радостна да бъде заедно, помагайки на български отбор и наслаждавайки се на добър футбол!
Хората бяха заделили немалко пари да пътуват, да стигнат, да видят българска борба срещу най-силните, да настръхнат от тръпката на футболната магия към бг-победа на непревзета арена, да вдишат свобода, самочувствие и национална гордост! Видях млада двойка на Бернабеу – българско момиче с шалче на Лудогорец и испанско момче с на Реал Мадрид – усмихнат символ на обединението, любовта, спорта и истинските неща в живота .
Личните ми вълнения около този мач бяха започнали месеци по-рано с невероятното класиране на Лудогорец за груповата фаза (стискайки трепетно палци пред телевизора в мадридски бар с испанския ми приятел) и обявяването на жребия за група В (мечтаейки да е с Мадрид). Есента трябваше да се преборя за възможност за някой въпрос към мениджъра Анчелоти, Емилио Бутрагеньо, Пауло Соуса, Брендън Роджърс, с малко късмет Роналдо, Пепе, Марсело относно предстоящите двубои в София и Мадрид.
Реваншът на Бернабеу обаче носеше особен заряд, дори за спортна журналистка, потомствена левскарка и мадридистка от 1994 година, като мен. Емоциите са много – радост от участието на български отбор на любимия ти стадион, щастие от присъствие на хиляди българи и някои приятели на събитието, от топлото "Българи Юнаци", трепетно очакване на красиви футболни отигравания особено от Лудогорец, борба, страст, напрежение, нервност… Пляскаш на добра БГ-проява (била и на чуждестранен футболист на Лудогорец), викаш ядосано щом рефер не отсъжда в "нашенска" полза, слушаш радио-коментари на испански до теб описващи по-добрата игра на Реал, но стискаш палци, таиш надежда за българска победа!
После си разочарован от грешките на разградския тим и разгромната загуба с 0:4 от десеткратните шампиони на Европа. Говориш с участниците в мача – победители и победени, анализираш, търсиш причини и резултати… Но чувството на национално достойнство и получено уважение от испански, английски, швейцарски и други националнисти "съперници" остава за дълго време.
Това е важното. Личното удовлетворение за добре свършена работа, за изживян страхотен момент, за непропиляно време и усилия, което ти дава по-нататъчен стимул да продължиш, да останеш в борбата и в бъдеще!