2014-09-02 18:37:00
Има една долнопробна шопска максима, която от край време е емблематична за мирогледа ни: не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле. Подобна философска нагласа не само превръща злорадството в главен източник на положителна емоция, но и издига чуждия провал на нивото на собствено постижение – всеки е толкова голям, колкото са провалени противниците му.
На футболно ниво това настроение се изразява с нелепа адмирация на онези чужденци, унижили собствения ти съсед. Така в спортния ни фолклор отбори като МТК, Тулуза, Зимбру, Слован, Тампере, БАТЕ, Жилина, Иртиш и т.н. се ползват с вечна слава, макар че петното от подобни загуби тегне над целия ни футбол и отдавна само ние помним кой точно от грандовете ни беше по-измърлян.
Природата на ултрасите обаче е агресивно моногамна и за тях националното чувство започва и свършва със собствения клубен отбор, всичко различно е обречено на безапелационна омраза; предателството и другарството притежават съвсем различни параметри. В известен смисъл запалянкото е Нане в най-чиста форма. Ето защо не би трябвало да ни изненадва чак толкова наличието на българи, които насред националния стадион, при това носещ името на Васил Левски, викат срещу друг български клуб и симпатизират повече на румънците. Това някак си е разбираемо.
Малкият брой подобни радикали в никакъв случай все още не означава, че всички у нас изпитват кристално чисто задоволство от успеха на Лудогорец. Клубът от Разград, въпреки впечатляващото си развитие, все още не може да се похвали с кой знае каква фен база, така че голяма част от подкрепата им е назаем. И г-н Домусчиев, нашите уважения към него, би трябвало да си спомня за това всеки път, когато в разгара на сезона си позволи да захапе Левски или ЦСКА по някаква регионална причина. Сините и червените не забравят такива неща и обикновено намират своя начин да изразят отношение – било то с вулгарна антиподкрепа, било с арогантна незаинтересованост. Но това също е разбираемо. Дори благият Нане си е Нане.
Онова, което в известен смисъл ни притеснява, е опитът Лудогорец да бъде припознат като национална кауза и само в такъв случай да заслужи подкрепата и радостта ни. Твърде детинско е всички да сме от победителя, но още по-незряло е да твърдим, че успехът му е наш само защото споделяме обща националност. Това ужасно размива, дори обезличава постижението на зелените, което си е строго тяхно. Щом на Вуте не му е зле, това все още не означава, че всички сме станали Вуте. Напротив, много по-ценно е в такъв момент да запазим идентичността си – не само нашата, но и тази на другия.
ФК Лудогорец има собствен облик, собствена политика и представлява независим спортно-икономически проект. Той не може да обедини всички либерални запалянковци единствено на географски принцип и не бива да се опитва да го прави.
Напротив – Лудогорец трябва да бъде уважаван именно като отделен клуб, като съперник, а не като ерзац на национален отбор. В този план далеч по-силно би било да получи ясна подкрепа не от пребоядисани в зелено чужди запалянковци, а от категорично изразени такива. Представете си само за момент плакат(и) – "Привържениците на ЦСКА (респективно Левски или който и да е друг наш отбор) подкрепят Лудогорец в пътя му към Европа". Хем различни, хем обединени. Така Нане ще може да се радва открито на успеха на Вуте, без да се изгубва сам себе си или да се чувства предател, каквото и да стори. Докато това не се случи под правилната форма, горчивият дъх ще е налице, независимо колко напред стигне Вуте. Но явно нито той, нито Нане са дозрели за тази по-висша форма на отношения.
Драго Симеонов/7 дни спорт