2012-09-01 08:56:00
Как един отбор, който няма загуба цял сезон не става шампион
Можете ли да си представите отбор, който не допуска нито една загуба през целия сезон и получава гол средно веднъж на три мача да не стане шампион? Да прибавим и факта, че на два пъти побеждава бъдещия първенец с по 1:0. В историята на А група през 1951 г. има и такъв куриоз, сътворен от столичния Спартак, който близо две десетилетия по-късно ще бъде обединен с Левски, за да потъне окончателно в небитието след прословутото решение на БКП да разформирова ЦСКА и Левски в средата на 80-те. След демократичните промени от Витоша сините стават просто Левски без тирета и допълнения. Тимът на Народната милиция, създаден едва 4 години по-рано – през 1947 г., който влиза в елита като първенец на Южната Б група, обаче е на път да стане шампион със „стари пушки” като левскарите Апостол Соколов и Драган Георгиев и под ръководството на легендата на предвоенния ни футбол Любомир Ангелов–Старото.
Причудливият сезон се допълва от липсата на традиционните сили Локомотив Сф и Славия, както и от присъствието на абсолютни „дупки” в състава на групата като плевенския Торпедо и русенския Дунав (тогава също под името Торпедо), които в първите 10 кръга нареждат само загуби, а в последния пролетен кръг играят помежду си и плевенчани бият с 5:1. През есента и двата тима така и не стигат до победата и дори завършват наравно 1:1 директния си дуел в Русе.
Точно в такава „дупка” обаче падат опитните избраници на Старото – в първия кръг от втория полусезон русенци печелят първата си точка в елита точно срещу Спартак на 24 юни 1951 г. и така до голяма компрометират шансовете на милиционерите за титлата.
На хоризонта изгрява червената звезда на един млад отбор, воден от 35-годишния Крум Милев–Палаврата, който въвежда революционни методи за своето време. Твърде лековато днес някои обясняват неоспоримата доминация на ЦСКА през 50-те години на миналия век с факта, че като военен отбор може да избира каймака от талантите на България, които влизат в задължителната казарма. Милев обаче руши стереотипите на тогавашния ни футбол. Първо с един замах решава проблемите в съблекалнята от миналия сезон – отиват си опитните и до голяма степен амортизирани Панко Георгиев, Димитър Цветков, Борислав Футеков, Кирчо Богданов, Никола Алексиев и Никола Божилов, а идват жадни за слава младоци като Панайот Панайотов – Гацо, Георги Енишейнов, Гаврил Стоянов, пернишките нападатели Петър Михайлов (след 10-ия кръг) и Ангел Миланов.
По изричното желание на Палаврата ЦСКА първи у нас въвежда високопланинската предсезонна подготовка в Боровец, а после спортно-техническите детайли се доработват в подходящите условия, които дава южният Петрич. Крум Милев разчупва още един шаблон. Знае, че играчите недолюбват дълго да са разделени от семействата си и… червените тръгват на лагерите с жените и дори децата си. Самите футболисти се шегуват: „Взехме дори детските цукала (б.р. – нощните гърнета) от къщи“. Предводителят се обляга и на верен асистент – неговият доскорошен възпитаник Борис Трънков става първият щатен помощник треньор у нас, а рекордьорът в спринта на 100 метра Ангел Гаврилов поставя физическата подготовка на тима на ново ниво – омразните кросове са в гората, а не се въртят до премала обиколки на пистата. Нова за България е и постоянната длъжност в щаба на отбора на лекаря, който не се занимава само с травмите на играчите, но и поддържа функционалното им състояние след все по-големите натоварвания, на които ги подлага наставникът.
И най-важното – Милев революционизира схемата на игра. Звездата на тима Стефан Божков, който дотогава действа на несъществуващия днес пост дясно свръзка (по същество чист нападател) е върнат от треньора по-назад – в средната линия. Рокадата с капитана променя традиционната схема за онези години 3-2-5 на 3-3-4. Тактическата новинка прави от Божков еталон на атакуващ играч от средата на терена. Той е конструктор на атаките и когато потрябва – скрит, допълнителен нападател, който използва отворилите се пред него пространства за опасни шутове отдалеч. Хитрият Крум Милев подготвя и друга уловка – номиналният централен нападател Панайотов все по-често се връща от върха на атаката в по-задни позиции, за да комбинира с Божков. Така отпред остават по-мално нападатели, които маневрират в гъсто населеното наказателно поле на съперниците. Когато обаче развоят на играта го налага, в най-предната линия се включват и Божков, и Панайотов. Така атакуващите футболисти превишават по численост бранителите и традиционното за времето персонално покритие увисва.
В резултат на всичко това ЦДНВ, както е тогавашното име на червения клуб, е неразгадана загадка на противниците и бележи гол след гол – цели 62 в 22 срещи. На 18 юли 1951 г. е поставен и рекорд, неподобрен и до днес – русенският Дунав е пометен с 12:0, като шестте гола в този мач на Петър Михайлов, дубльорът на Гацо Панайотов, остават недостижим блян за всички български нападатели повече от 44 години – до 14 октомври 1995 г., когато Иво Георгиев (Спартак Вн) прави същото при 8:1 над Спартак Пд. Любопитна подробност – при гръмкото 12:0 има още два хеттрика – Димитър Миланов и Михаил Янков бележат „само” по три гола.
А Левски? Сините започват с треньора, направил ги шампиони – Иван Радоев, известен с цветистия си прякор Баба Рада, но дълго се мотаят в средата на таблицата и дори завършват първия полусезон на непривичното за амбициите им шесто място. За месец тима поема Никола Димитров, но равенствата и загубите продължават, за да дойде доказаният теоретик на родния футбол Венцеслав Ангелов, при който левскарите стабилизират изявите си. Победата с 2:0 над армейците на 12 септември 1951 г. осмисля сезона и отваря пътя към бронзовите медали, макар в един момент тимът да е под реалната заплаха… да изпадне. Скудоумният регламент изхвърля от групата най-зле класиралият се в края на сезона столичен тим (Строител), а предпоследният софийски отбор играе бараж с втория с Б групата – Локо Сф. Така отново се ражда нашенски парадокс – шестият в подреждането Червено знаме, който остава само на три точки от Левски, напуска елита след загубените квалификационни мачове с железничарите.
По парадоксален начин месеци по-рано е попълнена и А група, която през този сезон за първи път е с 12 отбора – челните 8 тима от предишния шампионат, първенците в двете Б групи и… не техните подгласници, а два тима „по целесъобразност”. Това са вторият в пловдивската областна група Ботев (тогава ДНА) и четвъртият в Южната Б група Миньор Пк (под името Торпедо). Мотиви официално не се съобщават – канарчетата вероятно получават компенсация за изхвърлянето им от елита за сметка на обединения военен отбор година по-рано, а перничани просто са представители на голям работнически център, при това носещ името на Георги Димитров (Димитрово вместо Перник до 1962 г.). Интересно е и „клонирането” на добрата стара Славия, която в онова революционно време всъщност не се казва така. Тя се разделя на Строител и Ударник, който на практика е доскорошният бял клуб и по административен път е изпратен във втория ешелон. За радост, само за един сезон…
Очаквайте скоро: Как обърканият календар на А група през 1952 г. превърна дуела за титлата в червен монолог
Любомир Серафимов/Тема спорт