2015-10-15 13:15:00
Хората в България разбират не само от футбол и политика, но и от телевизия. Този факт не е за подценяване и зад него стои съответната висока отговорност. Защото телевизията без съмнение е най-популярното нещо в живота на всеки човек. Всички са добре запознати с наркотичните й възможности. В тази връзка може би най-точната максима е като не ти харесва, сменяш канала, сега телевизии бол. Идеята по принцип е добра, но лошото е, че като сменяш канала, получаваш от всеки следващ същото. И тази препоръка увисва, защото няма конкуренция.
В последно време от смяна на канала няма полза. Долу-горе това положение настъпи с решението на Сашо Диков да се отдаде на политическия спектър. И днес неговата концепция липсва въпиющо на екрана.
Другите бутони си стоят на дистанционното и можеш да ги местиш колкото си искаш, но Сашо така и няма да се появи. И това е образно сравнение, защото неговото присъствие придава съвсем друг колорит на спортната телевизия. Ярко, полемично, учестено, понякога инфарктно. Всичко това е заменено със сивота, баналност, клишета, заобикаляне по лекото съпротивление. Имаш чувството понякога, че отговарящите биха се затруднили сами да си зададат по-лесни въпроси. Или още по-лошото – задаването на въпроси уж заради обществения интерес, но отказът да влизаш в дълбочина. Просто предпочиташ да отбиеш номера. Лесно е да попиташ кой е реален собственик на Левски и да се задоволиш със стандартен отговор. Трудното е да продължиш с въпросите защо сега и поради каква причина. Това беше силата на корифея – не спираше, докато не изкопчи цялата истина или поне докато отговарящият не му отправяше дежурното обвинение, че е луд или някаква друга диагноза.
Сега кръговете в А група отминават един след друг с някакви нелепи обобщения, че се е играл много добър футбол, че първенството било много интересно… И всичко свършва с няколко кратки интервюта, които приличат на потупване по рамото и пожелание за приятни сънища. И на действащите лица им е много лесно, спокойно и приятно. А ако Мунчо беше в играта, щеше до 3 часа през нощта да ги държи будни, а засегнатите нямаше и въобще да спят.
Това мачът Литекс – Левски щеше да бъде разфасован и транжиран до най-малката част. Ще ми играят Ганкиното и той ще ги остави да минат метър!? На зрителите щеше да им е интересно да чуят мнението му и относно легендата Моци и отношението на съдиите към свирепите му влизания. Но Мунчо го няма и по-лошото е, че както винаги става в тази деградираща държава, алтернативите са кошмарни. В нормалния свят десетки биха се устремили да седнат на овакантеното от Диков място. Тук е обратното, няма го дразнителят и всички сме щастливи и доволни – и от какво? От скуката и тъпата подредба. Така я разбират журналистиката – слагаш на стола някакъв си анонимник и започват дежурните рецитации. И на никого не му пука, че това е обида за зрителя. Не може всеки уикенд да му се сервира ниска топка, някакви измислени треньорчета да бистрят футбола, без да съзнават най-важното – те са там, за да покажат компетентност. И зрителят да разшири благодарение на техните познания своя собствен мироглед. А не просто да се леят безсмислени словосъчетания. Сакън да не се изрече нещо, което да им донесе пасиви. И да не могат да си намерят работа! Ама телевизионния зрител личният им интерес въобще не го вълнува. Той иска да се говори за Любимия му футбол по интересен начин.
Защото това наказание му идва в повече.
Най-големият бич е безразличието. То е универсален идеен заличител. Не случайно навремето се появи Сашо Диков с култовия "Маратон". За да предложи една по-различна концепция и да се конкурира с огромни капацитети като Мичмана, Люпи, Ексеров и останалите от онова поколение. И останаха в историята с главни букви. Награди се раздават с техните имена. Защо сега младите нямат такива амбиции!? Защо се гаврят с чувствата и интелекта на зрителя? Какви са тези експерименти да се канят второразредни футболисти, които при това няма и какво да кажат освен същите клишета, каквито са чули и прочели. То е ясно, че в българския футбол не бъка от нобелисти, но поне на екран да излизат тези, които могат да създадат интерес. А точно интересните като че ли са с телевизионна забрана. За да върви всичко равно, лекичко, все едно, че футболът е вързал и цъфнал.
И пак към Сашо Диков – с лоша техника, с неясни повторения, с телефонни обаждания, с директни репортерски въпроси той създаваше такава динамика, че просто оставяше зрителя без дъх. Беше голям дразнител, но това си е голям майсторлък. И уникален работохолик – 10 часа, 12 часа не спираше. Лесно е в 30 минути, 5 въпроса, 5 отговора и сме отбили номера.
Ето това е диагнозата – нежеланието екранът да те направи истински значим. Просто си присъстваш, усмихващ се в началото и края, изцепваш някоя приказка за нежното дамско присъствие по трибуните и дотам. Момчета, имате късмета да сте във вихъра на събитията, изкушете се бе, тръгнете срещу вятъра! Футболът е интересен, забавен, полемичен, дава възможност за критична гледна точка. И когато нещата се правят вълнуващо, е по-интересно на всички.
Английският, испанският, немският, италианският футбол е това, което е, защото притежават излишество от телевизионни корифеи. Доказали се през десетки години! Които не се притесняват за своя комфорт и знаят, че им се плаща, за да бъдат критични. И въобще не им пука кой се е обидил. Голям футбол се прави с голяма уста. С мълчание, недомлъвки, угодническо поведение и удобни въпроси се пречи и на футбола.
Като се тегли чертата, ще се види, че ефирът е претърпял само загуби през последните 10 години. Сашо Диков, спортната телевизия Ринг от най-добрите й времена. Все неща, които изчезнаха, а нищо не се появи на тяхно място. Появи се само таксата от 4 лева на месец, ама за какво качество…
Жаклин Михайлов/Тема Спорт