2014-12-11 16:04:00
Вече дори и щраусите си извадиха главите от пясъка и прозряха, че се случва нещо твърде необичайно в българския футбол. Нещо, за което точната дума е хегемония на един клуб за неограничено дълъг период от време. И някак симпатията започва да се топи на фона на размерите на пръкналото се от нищото чудовище. Защото претенциите на това чудо от Разград преминават в друго измерение. Искат да вземат всичко за себе си, а това изтощава и обезсърчава останалите. И поне, ако не друго, трябва да се знае какво следва оттук нататък. Мачове се играят всяка седмица, а на края на сезона винаги пръв ще е колосът от Разград. И това положение много трудно може да се промени. Дори не опира до поредността на титлите, те се чувстват толкова недосегаеми, че могат да прекъснат серията за малко и после пак да я продължат. От това хегемонията няма да пострада, защото е изградена върху здрав постамент. И за начало трябва да си дадем сметка
как се стигна до
това положение
Бърз преглед на събитията от последните 25 години показва, че могъществото в българското първенство е било краткотраен процес. И през днешната призма това изглежда повече като добра характеристика. Периодите на доминация бяха относително кратки и всеки си даваше сметка, че качвайки върха, следва слизане надолу. Разбра го Томас Лафчис, с когото Левски постигна три поредни титли, много далновидно постъпи и Гриша Ганчев, който направи своя Литекс два пъти поред шампион в края на миналия век. Точно Ганчев сега изглежда добрият пример на човек, чийто манталитет е надделял благоразумно над естествения ламтеж за победи и слава. През 1999 година Гриша Ганчев отстъпи в амбициите си крачка назад и това направи следващото десетилетие доста разнообразно като футболни вълнения. Своите големи, шампионски мигове получиха привържениците на Левски и ЦСКА, дори Локомотив Пловдив написа най-славната страница в историята си. След това Литекс отново два пъти поред превзе върха и пак Ганчев отпусна газта, съзнавайки, че не титлите са най-важното във футбола, а жизнеността на проекта. Литекс спря да печели титли, но за сметка на това създаде цяла генерация млади таланти.
През новия век до мисълта за тотална доминация не стигнаха нито Илия Павлов, нито Майкъл Чорни, нито Васил Божков, нито Георги Илиев, които, да си признаем, бяха най-могъщите фигури тогава в държавата. Вероятно и обстоятелствата не са били на тяхна страна, но това остави конкуренцията жива. Възможността дълго време да доминира бе поднесена на тепсия на Тодор Батков, но той я отказа по един безумен начин. Левски загуби, но пък българският футбол спечели, както трябва да се случва при естествените процеси.
Този естествен процес сега изглежда разрушен.
И ето къде е заровено разковничето. Кирил Домусчиев няма срещу себе си достоен конкурент сред тези, които са призвани да му се опълчат. Няма съмнение, че финансовата му мощ е в пъти повече. Играта е като котка с мишка. На страната на Домусчиев е БФС с всичките административни хватки. Неуморно в една посока работи съдийската комисия. Медиите също вдигнаха бялото знаме и в голямата си част се превърнаха в обслужващ персонал на разградското чудо. Много лесно е да се върви с победителите и те да се възпяват във вдъхновени дитирамби. Феновете като цяло силно недолюбват Лудогорец, но са разединени от пристрастията си. Така пътят на Краля Слънце е открит и той се любува от своя трон на завоеванията си. И по-важното е, че нищо не хвърля сянка върху бъдещето. Не, не го чака съдбата на другите. Слизането от върха не се очертава. Бъдещето изглежда ясно – нова титла, ново участие в Шампионска лига, верен антураж в лицето на Боби Михайлов.
Той не е виновен, че часът му удари точно в това време. Другите не са имали преди него късмет и са били приземявани. Някои пък сами отстъпиха заради чувството си за мяра. Трети не са си изиграли правилно картите… А Кирил Домусчиев наистина не допусна грешка през цялото това време. Тръгна от Б група и малцина вече помнят, че в онази кампания отборът съвсем не бе толкова блестящ, колкото можеше да се очаква. 8 равни и 4 загуби, и победи само в половината мачове. Първите две титли бяха спечелени изключително драматично, буквално в последната секунда.
И една много важна подробност. Увлечен от манията си за величие, Господарят на орлите използва съвсем различна тактика. Преди време един голям треньор, шампион с много клубове, казал на новите си началници: „Вземете ми пет мача като гост и ставаме без проблеми първи”. Тази вечна тактика, патентована в безброй първенства през годините, е чужда на Лудогорец. Оттам идва и усещането за достоверност на спектакъла. Уж всичко се решава на зеления терен. Техният стил е с прихващане. Който харесва колоезденето и гледа Тур дьо Франс, знае как група състезатели се откъсва, понякога с много минути. Накрая обаче ги застигат. Лудогорец е точно в ролята на основната група – пелотона, която, макар и отзад, контролира всичко и на финалната права извежда своя победител. Това се постига само с пълна увереност и подплатено самочувствие. Получи им се най-вече във финалния спринт срещу "директивата". И вижте как сега минутите преднина на ЦСКА се топят отново!
Изводът е, че силният, европейски Лудогорец ще бъде наистина полезен на българския футбол, ако покрай него се вдигне нивото на останалите. Ако те бъдат смачкани и унизени, крайният резултат ще бъде плачевен за всички. Лудогорец няма да го позволи, другите трябва да въстанат.
Най-силни без доминация
Най-силните години на българския футбол, когато той бе твърдо в Топ 15 на Европа, преминаха без изявена доминация на даден клуб. ЦСКА, който безспорно е най-титулуваният и успешен клуб на България, само веднъж стигна до последователност от 4 поредни титли. Но точно тогава силата на ЦСКА създаде предпоставки да се изгради уникалната формация на Левски от 80-те години. И сините отнеха на червените мечтите за дълготрайна хегемония.
Фактите говорят красноречиво – след края на ерата ЦДНА благодарение на изключителното изравняване на силите и на редуване на шампиони България влиза в най-добрия си футболен период. Четири последователни участия на световно първенство. Полуфинал на ЦСКА в КЕШ, полуфинал на Славия в КНК в края на 60–те години. През 70-те три четвъртфинала на Левски в Европа, уникални участия на Берое, Локомотив София, Славия, ЦСКА детронира Аякс. Цялата тази класа на българския футбол е плод на конкуренцията. Биеш Аякс в София и след това те чака ад в Плевен. Ако нивото на футбола днес е същото, няма да пропускаме финали на европейско и световно първенство.
С всичките проблеми, породени от системата, с административната йерархия между клубовете конкуренцията някак си проправяше път. И не бе допусната пълна хегемония на един отбор за дълъг период от време. От това спечели много българският футбол. Тогава на мачовете в събота ходеха стотици хиляди, а колко са сега феновете на Лудогорец!?
Само 4 отбора са със съпротивителни сили.
Много е любопитно, когато треньори на противникови отбори отделят по минута-две за собственото си представяне, а през другото време леят слова за класата на Лудогорец. Обясняват колко горди били като българи, че Лудогорец играл като равен с Реал или Ливърпул! Странно, защото противникът трябва да се уважава, но не и да се цени. В тази връзка в целия период на установяване на пълна доминация Лудогорец е имал комфорта да разполага с ограничен брой наистина мотивирани съперници. Към момента те са четири на брой – ЦСКА, Левски, Литекс и Черно море. За съжаление от тази престижна компания отпадна Ботев Пловдив, който беше сериозен фактор през миналия сезон. Споменатите четири отбора играят наистина сериозен футбол срещу Лудогорец във всеки мач, без значение дали бият или падат. За останалите обаче това въобще не е така. А особено заблуждаващ е фактът, че понякога те играят истински и „крадат” точки от шампиона. Това обаче не се случва в периоди, в които Лудогорец сменя предавката. Тогава се получават резултати като в последните два кръга на първенството.
Още по-интересното е, че всички отбори играят мобилизирано срещу основния съперник на Лудогорец. Неприятното заключение е, че Лудогорец не създава, а „убива” конкуренти. Приказките на Домусчиев, че му трябват силни противници, трябва да бъдат възприемани като подигравка. На него му трябва единствено първото място. Забавлява се с начините, по които стига до него. Определено е фен на драмата, но пък и обича да е от страната на щастието! И да осребри чека за 25 милиона лева, който следва. Факт е, че си го постигна сам, респект към интелекта му на бизнесмен. Факт е, че всички останали страдат от това. Факт е, че българският футбол не започва от Лудогорец. И да се надяваме – няма да свърши с Лудогорец!
Хегемонията не носи позитиви на нацията.
Изправени пред реалната алтернатива дълги години да живеем в ерата на Лудогорец, трябва да погледнем как е по света. Естествено, в големите първенства е напълно невъзможно един отбор да става шампион 10 пъти поред. Но около нас има и такива случаи.
Олимпиакос Пирея е един точен пример какво се случва в местното първенство след пълна доминация. Просто шампионатът става много по-слаб. Сравненията обаче стигат дотук. Олимпиакос може да бъде сравняван с ЦСКА или Левски и там проблемът е, че Панатинайкос дълги години не може да се изправи на крака.
Серията от 6 поредни титли на Партизан бе най-лошият период за сръбския футбол. И тук проблемът е по-скоро Цървена звезда, които така и не могат да се противопоставят на вечния си враг. Иде реч за две огромни величини за световния футбол, които трябва да решат проблемите си.
На запад Динамо Загреб доминира години наред в Хърватия. По югославско време имаше наличие на два гранда от републиката – Динамо и Хайдук. От известно време на митичния "Полюд" не се случват позитивни неща. Все пак Динамо си е емблемата на Хърватия!
И ето един много сходен случай. Като че ли българският Лудогорец най-много прилича на молдовския Шериф Тираспол. Този отбор регулярно печели първенството на Молдова, само веднъж през 2010 година си позволи за разнообразие да подари титлата на Дачия Кишинеу. Тук вече приликите са много – Шериф е отбор от Приднестровието, което е доминирано от руско население. Притежават уникална за Молдова финансова мощ и е въпрос на чест да бият на футболното поле клубовете от румънската част от републиката.
Въпросът е искаме ли да сме като Молдова, като не е Приднестровието, а Лудогорието, без, моля, етнически елемент! Видно е с просто око, че хегемонията не е пътят за развитието на футболния продукт.
Естественият процес е промяната. Стига се до кулминацията и се тръгва надолу. И после пак, и пак. Въпросът е дали на този урок е присъствал възпитаникът на френската гимназия.