2019-11-06 18:50:00
Стойчо Младенов даде голямо интервю пред dir.bg, в което отговори и на въпроси, свързани с ЦСКА.
– Господин Младенов, какво за вас се включва в определението да е успял един човек?
– На първо място винаги е личният план – човек трябва да създаде семейство и да възпита добре децата си. После – да оставя добро впечатление у хората. В професионален аспект най-важното е да постигне такива резултати в своята област, за да бъде запомнен. От това следва уважение. Според мен всеки от младежка възраст трябва да преследва мечтите си. Да вярва в тях и да се стреми един ден да станат реалност.
– Известен сте като човек на дома и семейството, колко трудно е да живеете и работите в чужбина?
– Допреди няколко години с Дарина не се бяхме разделяли. Дойде обаче момент, в който не можеше да ме последва. Аз работя в чужбина, а тя трябва да помага на децата и внучките. Тежко ми е много от този факт. Единственото спасение е, че моят екип е съставен от българи в лицето на Анатоли Нанков, Тодор Янчев и д-р Иван Дойчев. Помагаме си взаимно, разтоварваме психически. Но и това невинаги помага. Неведнъж ми е идвало да си купя самолетен билет и да се прибера. Професията ми обаче изисква друго, а аз съм на сто процента професионалист. Висока е цената да се лишиш от най-милото. Истината е, че в чужбина заплащането е значително по-добро от това в България. Но има друга, много по-силна причина, която ме кара да работя зад граница. Това са признанието, свободата и уважението, които срещам. В България го няма.
– Коя е датата извън рождения ден, която никога не забравяте? Кой е най-важният ден за футболния човек Стойчо Младенов – може би 17 март 1982 г. и мачът с Ливърпул?
– Два са дните. Безспорно 17 март е най-великата дата в живота ми. Исторически и паметен ден не само за ЦСКА, но и за целия български футбол. Не знам дали ще сме живи да видим български отбор да се класира за полуфинал на Шампионската лига. Много е изговорено за мача с Ливърпул. Връх в кариерата ми! Но има и най-голямата бездна, която също не мога да забравя. Това е, когато ЦК на БКП ме изхвърли от физкултурното движение. Дори да бях отишъл на работа в завод, и в заводския отбор нямаше да ми дават да играя. Скриха ми топката в буквалния смисъл на думата. Това стана, когато избрах да дойда в ЦСКА без разрешение на тогавашната футболна федерация. Не помня датата, но това е най-тежкият ми момент във футбола. Бях в сладкарница "Преспа" на "Граф Игнатиев". Държеше я голям наш фен и мой приятел – Спиро. По радиото чух решението. Качих се на моята "Лада" и тръгнах. Не знам накъде. В един момент, не помня колко време е минало, бях минал Ихтиман. Тогава магистрала нямаше, а само черни пътища. Бях в безтегловност. Карал съм към нищото с мисълта, че са ми отрязали краката.
– А веднъж ви се наложи и да събирате отбор за старта на сезона в ЦСКА за около седмица при завръщането ви насред управленска криза?
– Още един тежък момент от кариерата ми, който няма да забравя. Мисия невъзможна беше. За няколко дни трябваше да направим така, че ЦСКА да съществува. Отбор нямаше, време – още по-малко. Действах със замах и смелост. Не познавах нито един от футболистите, които дойдоха. Гледах по 3 минути клипове в интернет и трябваше да кажа "да" или "не". Радвам се, че в близо 90 процента от случаите взех правилното решение. Нямахме подготовка, излизахме на по две тренировки, без да се познаваме. И биехме! Че чуждите ме плюеха, не ме интересува. Боли ме и до днес, че бях оплюван от свои. Защото единствен приех мисията да спася ЦСКА. Резултатите лесно може да проверите. С 10 пъти по-малък бюджет от Левски и Лудогорец до последно се борихме за първото място. За мачовете с вечния съперник всички знаят – където ги хванехме, ги биехме. Отплатата за мен обаче бе да бъда руган от свои.
– Темата ЦСКА няма как да бъде подмината. Несъмнено следите нещата… А много фенове очакват и новини за ваше завръщане. Доколко е реално то, в какви отношения сте с хората в клуба?
– В добри отношения съм с всички в ЦСКА. А кога и дали ще се завърна – един Господ знае. От млад футболист обичам животът ми да е подреден. Сега работя в чужбина и още не съм решил докога ще е така. Признавам – много ми липсват нещата, за които говорихме – съпруга, синове, внучки. Ще дойде моментът, когато ще кажа "Баста". И ще се върна да живея с тях.